— Немски. Ти го говориш много добре, точно като Бартоломео и Матилда, без акцент. — Объркана, млъкнах за момент. — Всъщност го намирам за доста странно.
— Аз не говоря немски — каза Клариса. — Аз съм от Франция и говоря само френски.
Погледнах я невярващо.
— Но тогава защо...
— Защо всички се разбираме? Аз теб, ти мен и Бартоломео и всички останали, които ще срещнеш тук? Това е в природата на нещата. Пътуващите във времето се нагаждат, всеки от тях разбира езика на другия, а самият той говори така, че всички останали да го разбират. Получава се от само себе си.
Не знаех какво да си мисля. Когато някой пътуваше във времето, междугалактически преводач ли му имплантираха? Невероятно, но при всички положения смислено и практично. Жалко че този метод не го прилагаха при нас в училище. Щеше да ми е от полза по латински и английски.
За малко разговорът ни спря. Замислих се какво знам за Франция през XVIII век. Знаех толкова, колкото да подготвя съчинението ми по история точно на тази тема, а именно — нищо. Или, чакай малко — Френската революция! Тя не беше ли горе-долу по това време?
Опитах късмета си:
— Чувала ли си за Мария-Антоанета?
Клариса трепна.
— Че кой не я знае, клетата убита кралица.
— Ами... когато ти изчезна, вече бяха ли я...?
— Обезглавили? — Клариса кимна потиснато. — Видях я как умира и пролях горчиви сълзи.
— Ъъъ... наскоро гледах театрална пиеса за нея с една актриса. — Всъщност исках да кажа един филм с Кирстен Дънст, но думите автоматично се замениха с „театрална пиеса“. Което веднага ме доведе до следващия ми въпрос. — Кой всъщност е направил така нещата? Искам да кажа, това нещо с говора и бариерата?
Тя сви рамене.
— Нямам представа. Но за сметка на това мога да ти обясня как функционира: който идва от бъдещето, говори от само себе си езика на това време. И никой не може да изрече нещо, което ще причини хаос във времето.
— Какво имаш предвид под хаос? — попитах я.
— Хаос във времето настъпва, когато се разкрият знания от бъдещето, защото тогава някой би могъл да ги използва, за да промени хода на събитията.
— А ако просто го напишеш?
— Става по-лошо. Ръката, която държи перото, е като парализирана. Ако искаш да напишеш някоя издайническа дума, тя или се променя, или не може да бъде изписана.
— При писане думите на италиански ли биват превеждани?
Клариса кимна.
— Мисля, че да. Но човек не го забелязва, точно както при говора. И горко ти, ако искаш да напишеш нещо, в което се съдържат указания! От години се опитвам да съчиня писмо до майка ми, в което да й разкажа какво ми се е случило, но не успявам да напиша и половин ред. — Тя ме погледна с надежда. — Ти можеш да опиташ! Със сигурност можеш да пишеш добре.
— Да се пише добре, е нещо съвсем различно. Да речем, че успея — как смяташ да направиш така, че майка ти да получи писмото след триста години? Искам да кажа, че на пощата през петнайсети век вероятно й трябва изключително дълго време, за да пристигне, но със сигурност не чак толкова дълго.
Клариса дори не забеляза, че се опитах да разведря обстановката с шега. Обезсърчена, тя сви рамене.
— Всичко е толкова трудно. В продължение на цели пет години съм при Матилда, но тя няма представа какво се случва. Колко пъти съм се опитвала да й обясня, но всеки път не се получава, започвам да заеквам или не мога да произнеса думите. Тя си мисли, че като дете съм била изоставена и имам неизлечимо заболяване на нервите. — Клариса изсумтя горчиво. — Дори с Бартоломео не мога да говоря за моето време, въпреки че знае много добре, че идвам от бъдещето.
— Ето, можеш да говориш с мен за това — успокоих я. — Поне докато съм тук.
— Надявам се да останеш за по-дълго време — каза пламенно Клариса.
— По-добре да не оставам.
— И аз отначало си мислех, че ще са само няколко дни, а вече станаха години!
Какъв кошмар! На мен това със сигурност нямаше да ми се случи!
— А Себастиано? — попитах я. — Каква е неговата роля във всичко това? Всъщност той от коя година идва?
— Той е пътешественик във времето.
— Но ние също!
— Не, не като него. Били сме взети случайно, а той се движи по собствена воля от тук до там и обратно.
— А ти как се озова тук? С една червена гондола ли?
— Не, при мен беше каруца.
— Червена ли?
— Ако е била, то е от кръвта на многото невинни хора. Беше каруцата, с която превозваха осъдените на смърт чрез гилотина.
Стомахът ми се преобърна.