— Искаш да кажеш, че ти... — Не можах да довърша изречението, но това не се дължеше на блокадата, ами на факта, че бе толкова чудовищно.
Клариса кимна и го произнесе.
— Бях на път за ешафода.
Безброй въпроси горяха в душата ми, но това с ешафода ме остави безмълвна. Тихо последвах Клариса обратно към спалнята и след като си свалих робата, легнах на леглото до нея. Матракът бе толкова мек, сякаш лежах в пух, а при всяко движение изпукваше и скърцаше. Лек аромат на лавандула лъхна от завивките. Освен него се разнесе и доста остра миризма на канал, което със сигурност се дължеше на моето принудително къпане в Канале Гранде. Дали трябваше да си измия косата преди идването на Себастиано? Спомних си, че не видях в къщата баня, най-вероятно в този век не са знаели какво е това.
Но това беше друга тема. Нямаше да остана тук толкова дълго, че да се притеснявам за подобен род неща. Утре по това време отново щях да спя при моите родители в хотела, след един дълъг и горещ душ.
Всичко ще се нареди, помислих си, уморена. При това се опитах да не си напомням, че родителите ми все още не са родени. Дори и моите баби и прабаби, и всички предишни поколения, от които произхождах. Всъщност и мен не трябва да ме има. Аз съм нещо като бродещ анахронизъм.
Тази тревожна мисъл ме придружи в съня ми.
Изплаши ме камбанен звън. В първия момент се зачудих защо съм си свалила от нета такава странна музика за събуждане. В следващия момент си спомних откачения ми сън, в който се озовах в миналото с една червена гондола.
— По дяволите! — промърморих, като разбрах, че това не е сън.
Тъкмо се развиделяваше. Клариса вече беше станала и обличаше една кафява одежда. Приличаше на дрехата, която ми беше дал Барт вчера вечерта. Очевидно това бе модата тук. Само обувките й бяха различни; тя нахлузи едни дървени налъми, които изглеждаха много по-неудобни от меките кожени обувки, които получих от Барт.
Барт... Съвсем скоро щеше да се появи със Себастиано и дотогава определено трябваше да съм готова за тръгване.
Един поглед в малкото огледалце ми подсказа, че приличам на госпожата с гълъбите от „Сам вкъщи“. Ужасена грабнах гребена, опитвайки се да разплета възлите, но нямах голям успех.
— Има ли начин да си измия косата?
Клариса се засмя.
— Този век може и да е в миналото, но едно трябва да се отбележи: по отношение на хигиената е много по-напред от моето време. Тук се мият значително по-често, отколкото след триста години.
— Ясно. — Наистина разбирах, тъй като някъде бях чела, че по времето на рококо, епохата от която идваше Клариса, основно са се освежавали с парфюми и пудра, защото са смятали, че честото миене е нездравословно. Започнел ли някой да се вмирисва, си е изсипвал един галон тоалетна вода.
— С какво се миеш? — попитах я.
— С това. — Клариса измъкна изпод леглото един голям глинен леген. — В слънчеви дни като този се мия на двора, като вземам с мен една дървена кофа с топла вода. По-късно можем да стоплим вода, ако искаш. Тогава можем да си измием косите една на друга, така ще ни е по-лесно. — Тя закачливо сграбчи дългите си руси къдрици. — Така ще сме красиви, в случай че Себастиано наистина дойде.
— Защо да не дойде? — попитах, неспособна да прикрия безпокойството, което ме обзе от думите на Клариса.
Тя повдигна рамене.
— Той е един много зает мъж.
— Мъж? Та той на колко години е?
— Двайсет и една, точно колкото мен.
— Ооо! — Мислех, че е доста по-малка, и изведнъж се почувствах като неопитна в нейните очи с моите седемнайсет и половина.
Любопитно я наблюдавах.
— Защо не се върна у дома?
Изражението й стана мрачно.
— Просто не се получи.
— Защо?
— Само ако знаех — отговори Клариса. — Какво ли не бих дала, за да разбера!
Неспокойно грабнах робата си и я навлякох.
— Повече от един път ли си опитвала? Искам да кажа, да се върнеш?
— Ти как мислиш? — отвърна тя.
Хрумна ми нещо.
— Да предположим, че един ден успееш. Тогава ще бъдеш ли върната отново в каруцата? На същата възраст? И... хм, на път за ешафода?
— Моля се това да не се случи.
— Защо въобще си била осъдена на смърт? — попитах я.
— Защото имам благородническа титла. — Клариса вдигна брадичката си и въпреки своя външен вид изглеждаше аристократично. — Аз съм графиня Дьо Сент Кларис Перду, трета братовчедка на клетия дофин. — Тя замълча. — Мога да изрека всичко пред теб — каза с щастлива усмивка. — Дори истинското си име! О, колко се радвам, че си тук!