Зачудих се дали трябва да се обръщам към нея с „Ваше Величество“ или нещо подобно, но след като бяхме спали в едно легло, ми се стори тъпо.
— Кой е дофин? — попитах я.
— Синът на краля, който бе хвърлен в затвора, въпреки че е още дете. Всъщност сега той е кралят, след жестокото убийство на баща му. Аз бях там и плаках до забрава.
Точно така, съпругът на Мария-Антоанета също бе обезглавен. Преглътнах. Горката Клариса, видяла е реки от кръв и самата тя е щяла да стане жертва на гилотината!
— Ако мога с нещо да ти помогна преди моето заминаване... — казах, обхваната от състрадание.
— Разбира се. Трябва да донесем вода — каза Клариса бодро. — И в магазина ни чака работа.
Когато слязохме долу, бяхме посрещнати от киселия и мрачен поглед на Матилда. Тя седеше на масата в кухнята и режеше един грамаден сушен салам на парчета, които буташе едно по едно в устата си. С нея на масата седеше един съсухрен дребен човечец, който можеше да бъде забелязан само при повторен поглед, защото Матилда, с нейната обемиста фигура беше застанала пред него. Най-вероятно това бе нейният съпруг Джакопо. Когато ме видя, той ми се усмихна дружелюбно.
— Ето те — каза той. — Още едно бедно подхвърлено дете! Второ слънце в нашата скромна колиба! Как ти е името, малко слънчице?
— Ана — отговорих поласкано.
— Как?
— Ана.
Той постави ръката си зад ухото и ме погледна въпросително.
— Ана, за бога — извика Матилда.
Трепнах, но въпреки това им пожелах добро утро и им благодарих за подслона.
— Време е някой да донесе вода — каза намусено Матилда.
— Ние вече сме на път — прошепна Клариса. Забързано се качи горе, донесе две шапчици от твърдо хасе и ми захлупи едната на главата.
— Такъв е обичаят — поясни тя.
Хвана ме под ръка, задърпа ме през магазинчето и излязохме на улицата.
— Не трябва ли да остана тук? — попитах. — Ами ако Себастиано дойде, за да ме вземе?
— Няма, бъди спокойна. Преди малко удари прим*. Никога не е идвал преди нон**. Дотогава и двете ще сме си измили косите.
* Утринна камбана, около 6 часът. — Бел. прев.
** Следобедна камбана, около 15 часът. — Бел. прев.
Нямах друг избор, освен да й се доверя, въпреки че нямах никаква представа какво означаваха прим и нон.
Криволичихме по разни улички, минахме по няколко малки моста, повървяхме известно време по протежението на канала и накрая след един свод стигнахме до площада на църква. Даже не се опитах да запомня пътя, защото нямаше да остана тук за дълго.
Дори и на най-големия глупак щеше да му стане ясно, оглеждайки се наоколо на дневна светлина, че това бе миналото. Само някои от улиците бяха павирани, настилката на други се състоеше от здраво закрепени глинени плочи. Прозорците на много от къщите не бяха от стъкло, а покрити само с напоени с восък кърпи или животински кожи.
А хората! Знаех, че е невъзпитано да се взира човек в непознати, но не можех да се въздържа. Всички, които пресичаха пътя ни, бяха облечени като в древните картини на Белини, които успях да разгледам в музея.
И без познания по история, лесно можеше да се види кои имаха пари и кои не: дрехите на бедните хора бяха износени, някои направо дрипави, докато облагодетелстваните бяха спретнато облечени, а някои дори изискано и скъпо. Едните минаваха покрай нас с груби одежди и налъми, а другите в кадифе и коприна. Тук-там играеха мръсни и боси деца.
Подобни различия имаше и в къщите. Изкривени и мърляви колиби стояха до новопостроени и богато украсени палацо със стенописи и мраморни балкони.
Същото важеше и за лодките: цветно боядисаните гондоли, тапицирани с искрящи тъкани, се поклащаха наравно с прогнилите.
— Тук няма квартал на бедните — отговори на въпроса ми Клариса. — Съвсем различно е от Париж. Във Венеция бедните и богатите съжителстват съвместно. Тук на никой няма да му дойде на ума да подпали дворците на богатите в името на революцията, защото това ще разруши и жилищата на бедните.
Отправихме се към чешмата, която се намираше в средата на площада с църквата. Около нея се бяха събрали жени, за да си налеят вода, но за повечето от тях, изглежда, това бе добра възможност да си побъбрят. Дърдорене и смях отекна около нас.
Клариса пълнеше ведрото и едновременно с това бърбореше с някои жени. Забелязах как ме оглеждат любопитни погледи и се зарадвах, когато тръгнахме обратно. Заедно носехме тежкото ведро, така бе по-лесно, но след известно време й го взех, в края на краищата бях много по-едра и по-силна от нежната Клариса.
— Всеки ден ли трябва да носиш вода? — попитах я.