Всъщност сега беше моментът да се вслушам в забележката на майка ми. Така че отвърнах любезно:
— О, и в Рейкявик ли има археолози? Това струва ли си изобщо? Имам предвид копаенето. Не изскачат ли гейзери от земята веднага щом започнеш да ровиш?
И още докато говорех, отново започнах да ръчкам по айпода си. Ванеса ми бе написала по айсикю: Ще убия тази мръсница!
— Ние сме международен екип — обясни баща ми. — Колегата, за когото говоря, работи на терена заедно с мен. Находката е открита във фундамента на палацо* „Тасини“, който в момента проучваме.
* Palazzo (ит.) — благороднически дом. — Бел. прев.
Това не беше и наполовина толкова интересно, колкото съобщението на Ванеса.
Сериозна грешка. Защо само не бях слушала по-внимателно баща ми!
Но вместо това прочетох тъпото съобщение от Ванеса и така до съзнанието ми достигна едва една трета от думите му. Дори и по-малко.
— ...странен документ, писмо, каза господин (неразбираемо исландско име, нещо от сорта на Бярнигноки), с възможни анахронични* елементи.
* Анахронизъм — погрешно свързване на явления или предмета от една епоха с друга, в която те не се срещат. Нещо противоречиво на времето си. — Бел. прев.
Ванеса: Не мога да повярвам, че само седмица след като ме заряза, този задник е посмял да отиде на кино с оная тъпа кифла!
— ...но само пасажи от началото на документа е можело да бъдат разчетени. Останалото трябва първо да бъде реставрирано... по-голямата част се е разпаднала... във всеки случай господин Бярнигноки е на мнение, че става дума за фалшификат. Ще оставя документа за изследване в тукашния университет, имат няколко наистина много добри експерти. Още утре ще го изпратя.
— Защо да е фалшификат? — попита майка ми.
— Заради възможния анахронизъм.
Анахронизъм! Ама моля ви се?! На кой би му се сторило интересно това? Е, да, разбира се, можех да попитам какво означава думата, но при въпроси от този род родителите ми винаги ме поглеждаха, сякаш е невъзможно да съм тяхна дъщеря, а някой, който погрешка е станал член на семейството. Баща ми беше професор, а майка ми имаше докторска степен, докато аз тъкмо бях повторила единайсети клас, с оценки не по-добри от миналогодишните. Особено по математика.
Ванеса: Още днес ще кача в интернет албум със снимки, озаглавен: Да се откажеш от бившия. И ще публикувам и онази негова снимка, която ти направи в автобуса по време на екскурзията до Париж. Онази, на която дреме с отворена уста. А може и другата, която направи на миналия ми рожден ден, как повръща в розите.
— ...според господин Бярнигноки може и да става дума за шега на някой от екипа, може би на някой от студентите. Защото изглежда, сякаш писмото започва с думата „здравейте“.
Ванеса: Или онази снимка от последния купон, на която казваш, че прилича досущ на Ам Гъл.
— Ехо! — рече майка ми изумено.
— Точно така, ехо! — каза и баща ми.
Бързо погледнах нагоре.
— През цялото време ви слушам, честно.
— Не мога да повярвам — възмути се майка ми, клатейки глава.
Явно имаше предвид мен, а не това, което разказваше баща ми, затова бързо изключих айпода.
В този момент келнерът донесе вечерята и Бярнигноки и Ам Гъл бяха забравени.
На следващата сутрин слязох за закуска цял час по-късно от родителите ми. Все пак бях във ваканция. Още преди да пристигнем тук, бях обявила, че няма да ставам преди девет часа. И тъй като родителите ми трябваше да работят, им беше все едно дали ще си поспивам до по-късно.
Пълничкият тип, който преди три дни пристигна в хотела с родителите си, влезе в залата за закуска и скришом се огледа. Когато ме видя, се изчерви и бързо погледна встрани. Точно както и другите сутрини, само че този път беше без родителите си.
Наведох се над тоста си и се престорих, че не съм го видяла. Но за мой ужас, той все пак се приближи до масата ми и дълбоко си пое въздух.
— Здравей, аз съм Матиас — избълва той. — Мястото свободно ли е? Мога ли да закуся заедно с теб?
Бях толкова сащисана, че неволно кимнах. Едва след като въздъхна и се пльосна на стола срещу мен, ми стана ясно какво означава това. Той искаше компанията ми. Само това ми липсваше!
— Отдавна ли си тук? — попита той.
— От две минути — отвърнах.
— Имам предвид от кога си в хотела.
— От десет дни.
— Тук си с родителите ти, нали?
Когато кимнах, той продължи:
— Аз също.
— Знам. Видях ви заедно на рецепцията, докато се регистрирахте. А и да се храните. Те скоро ли ще слязат на закуска? — С надежда погледнах към вратата. Когато родителите му се появяха, щеше да се разсее и това да ми даде възможност бързо да изчезна.