Видях го как погледна Клариса с крайчеца на окото си и не ми убягна червенината, която се появи по бузите му.
Аха, помислих си аз. Той си пада по нея! А тя си изревава очите, защото Себастиано не се бил появил!
Междувременно наистина й потекоха сълзи по бузите.
— Аз толкова се надявах, че този път ще дойде! — изхлипа тя.
— Не бъди тъжна — каза притеснено Барт. — Ти имаш мен! Аз ще се грижа за теб, ако искаш! По всяко време можеш да говориш с мен!
— Случайно да можеш това, което той може? — попита Клариса през сълзи.
— Не. Но ако ти помага да говориш за това, аз съм насреща.
Плачейки шумно, тя поклати глава и избяга обратно на двора.
— Всеки път когато дойдете, има неприятности! — оплака се Матилда. — Може би ще е по-добре да стоите настрана! — Веднага се поправи. — Разбира се, докато не дойде време за плащането за подслона и храната на тези две гладни гърла.
Бартоломео наведе глава и се обърна да си върви.
— Чакай малко — казах аз. — Сега какво ще стане с мен?
— Ще трябва да изчакаш Себастиано — отсече той.
— Въпреки че никой не знае дали някога ще се появи, така ли?
Барт сви рамене и тръгна към вратата.
Това не можеше да бъде истина! Настигнах го тъкмо когато излизаше на улицата.
— Чакай малко! Според теб сега какво трябва да правя?
Матилда ме чу и веднага предложи:
— Можеш да изтъркаш тенджерите.
— С удоволствие — излъгах. — Само ще отида... да донеса прясна вода.
Бързо грабнах ведрото и избягах навън, за да се лепна за Барт като сянка.
Той ускори крачка, като гледаше упорито право напред. Това ме устройваше, защото така можех да го следвам, без да ме забележи. От време на време, когато завиваше или прекосяваше някой голям площад, аз се притисках предпазливо към входовете или арките на къщите, за да не ме мерне с крайчеца на окото си.
Положението стана критично при преминаването на моста „Риалто“. Или поне предположих, че е мостът „Риалто“, тъй като на обичайното й място видях Фондако дей Тедески, германската търговска къща, където по мое време се помещаваше централната поща. Поне това си спомнях от разглеждането на забележителностите. Обаче мостът изглеждаше съвсем различно, този бе изцяло дървен, от което стигнах до извода, че е бил наново построен някъде през периода между сега и по-натам във времето.
От двете страни на канала цареше неописуема блъсканица. Очевидно беше пазарен ден, тъй като бяха изградени щандове, на които се продаваше всичко — от селскостопански продукти, дрехи и домашни потреби до топла и прясно приготвена храна. От вкусния аромат на скара ми потече слюнката, или поне докато не ме лъхна отвратителна смрад. Точно под моста бе спряла една по-голяма лодка, от която няколко мъже изливаха бъчви със слузести отпадъци, включително и няколко умрели плъха. Вероятно това беше местната фирма за извозване на боклука.
Миг по-късно спрях и потиснах една ругатня. Бях се разсеяла! Барт беше изчезнал! Но само след няколко ужасяващи секунди отново го забелязах. Той се бе запътил към площад „Сан Марко“ и аз го последвах крадешком, потна, задъхана и с биещо сърце.
През цялото време се молех да не спре изведнъж на някой от каналите и да се качи в някоя гондола; в такъв случай моето тайно преследване щеше да приключи. Но за мое голямо облекчение това не се случи. Маршрутът му свърши в една малка уличка точно зад базиликата. Той се спря пред магазин, над чиято врата беше окачена табела. Изглеждаше точно като в бъдещето, когато бях дошла тук с Матиас, само че сега, благодарение на моите вътрешни принудителни преводачески умения, можах да прочета какво пишеше на нея: Маски и костюми.
Изчаках неподвижно в началото на уличката и видях как Барт влезе в магазина и затвори вратата зад себе си. Внимателно разгледах сградата. За разлика от последното ми посещение, нямаше витрина с изложена стока, само изрисуваната табела, а за тези, които не можеха да четат, над чукчето на вратата беше прикована една маска.
Невероятно колко дълго се бе запазил този магазин! Дори по-дълго и от кафенето „Флориан“ на площада, което е, откакто свят светува. Венецианците си ги биваше със спазването на традицията! Само какво небивало съвпадение, че Барт имаше работа тук!
Колебливо спрях пред вратата, неуверена дали трябва да почукам, или просто да вляза, за да подложа Барт на разпит. Накрая избрах учтивия вариант и почуках с чукчето на вратата, което изобразяваше лъвска глава.