Изчаках малко и след това почуках отново. Когато вече започнах да се притеснявам, че никой няма да ми отвори, защото Барт и всички останали се бяха измъкнали отдавна през задната врата, чух стъпки. В следващия миг вратата се открехна и аз се изправих очи в очи с човека, който ме бе извадил от Канале Гранде в червената гондола и ме бе отвел със себе си в миналото.
Себастиано видимо се стресна, когато ме съзря. Да го видя как потрепна, беше балсам за моята душа.
— Хубаво, че те заварвам вкъщи — казах небрежно. Със сигурност щеше да има още по-голям ефект, ако не трябваше да държа огромната дървена кофа.
— Кой е там? — прозвуча гласът на Барт отвътре.
— Познай до три пъти — отвърна Себастиано. — По-често трябва да поглеждаш назад, приятелю.
Бях на път да направя някой груб коментар, но ми хрумна, че ще е по-добре да остана в добри отношения с този тип. В края на краищата той имаше господство над машината на времето, ако правилно бях разбрала.
— Наистина не бих искала да притеснявам никого — поясних аз. — Всъщност просто исках да се отбия. И да те попитам дали имаш съвсем мъничко време за мен. — Вдигнах пръст. — Само една минутка, за да... обсъдим цялата процедура. Сещаш се.
Барт се появи зад Себастиано и застана в рамката на вратата. Когато ме видя, се слиса.
— Проклятие! — каза той. — Аз съм виновен.
— Всичко е наред — заяви Себастиано и излезе на улицата. — Аз ще я върна обратно.
— Ооо, супер — отговорих с облекчение.
Най-после! Връщах се у дома! Друго не ме интересуваше. Утре всичко щеше да е просто един лош сън. Ще кажа на Ванеса по айсикю, че съм паднала в канала и от вонящата вода съм получила странни халюцинации. Веднага щом всичко това ми се махнеше от главата, самата аз щях да си повярвам, че съм си въобразила цялата история.
Погледнах крадешком Себастиано. За разлика от Барт, той не се беше наконтил и обръснал. Разбира се, не му е трябвало да впечатли някого. Носеше същите избелели чорапогащи като предния ден. Освен това беше с широка риза и кожени островърхи обувки. Косата му висеше до раменете в разбъркани къдрици, а с тридневната си брада изглеждаше опасен, като при боя с ножа. Един бърз поглед към колана му ми показа, че все още носи заграбената кама.
Прокашлях се.
— Не ти се сърдя, че ме бутна в канала — казах му. — Защото веднага ме издърпа обратно. Може да се каже, че така почти изкупи греха си. Добре де, след това по някакъв начин ме довлече тук без мое съгласие, ако мога така да се изразя, но предполагам, че е станала грешка. Ето защо не съм ти ядосана. Е, аз бях гола и уплашена до смърт, а ти просто изчезна и остави Барт да ме зареже в онзи билкарски магазин. Но допускам, че не си го направил с лошо чувство. Поради това, просто мисля да забравя за случилото се. Казвам си: забрави, Ана, станалото — станало. Стига да те върне обратно, и всичко ще е наред.
Аз говорех ли, говорех, думите ми се лееха като водопад, въпреки че едно изречение би било достатъчно, за да стигна до същината, но не можех да се спра. Бях развълнувана от факта, че можех да кажа каквото исках, без думите ми да се трансформират или да не мога да ги изрека.
— Айпод — казах аз. — Мобилен телефон. Компютър. Кино. Пуканки. Кока-кола. „Момичетата Гилмор“. — Кикотех се възхитено и не можех да се спра. — Лейди Гага. „Уондърбра“.
Тогава разбрах, че настроението на Себастиано не е най-доброто. По-конкретно, той изглеждаше много ядосан.
Отново се прокашлях и се опитах да придобия сериозно изражение.
— УНИЦЕФ — продължих аз. — „Уърлд Уайлдлайф Фанд“. „Грийнпийс“. — Замълчах тактично за няколко секунди, след което любезно продължих нататък. — Ти нещо като специален таен агент ли си, или?
Ядосаното му изражение отстъпи място на голяма усмивка, което предизвика у мен странно усещане в областта на стомаха. Изведнъж той заприлича на Орландо Блум в ролята на Уил Търнър, но няколко години по-млад от него.
— Със сигурност имаш ужасно много работа с цялото това пътуване във времето — продължих аз. — Опасни действия в борбата срещу злото и така нататък. С какво точно се занимаваш?
Усмивката му се стопи.
— Нищо не мога да ти кажа.
— Разбирам — отговорих аз. — Забраната.
— Какво?
— Ами блокирането. За това, че не може да се каже нищо на хора, които произхождат от по-ранни епохи. Както при мен и Клариса. Значи, ти идваш от моето бъдеще. — Намирах всичко това за невероятно вълнуващо. С удоволствие бих го разпитала дали в даден момент щяха да измислят уреди за научаване на чужди езици. Или шоколад, от който се слабее, без да се появяват пъпки. Или дали човечеството е постигнало световен мир. — Предполагам, че Барт е нещо като твой регионален асистент — добавих аз. — Всъщност той е хвърлил око на Клариса. Това ти го казвам, в случай че не си го забелязал. Всъщност би било добре, ако той можеше да се грижи за нея. Тя води при тази Матилда ужасно скучен живот, особено като се има предвид, че е с благородническа кръв. Добре де, щяла е да свърши на гилотината, ако в последния момент не е станало това с пътуването във времето...