— Какво, за бога ти е разказала? — прекъсна ме Себастиано намръщен.
Несигурна, срещнах погледа му.
— Е, всичко от момента, в който е седнала в каруцата на екзекуцията, чиито колела се търкаляли към гилотината...
— При удобен случай можеш да я попиташ как е било наистина — каза той.
— Какво значи това, че ме е метнала ли?
Себастиано сви рамене.
— Това с нея трябва да се разбереш.
Реших да не се занимавам. Така или иначе, съвсем скоро щях да съм далеч от тук.
Бяхме стигнали до Канале Гранде. В подножието на моста „Риалто“ спрях и се взрях по протежението на брега.
— Но къде е червената гондола?
— Няма я.
— Тук ли ще я чакаме?
— Няма да дойде днес.
Погледнах го втренчено.
— Какво? Кога ще дойде?
— Едва при следващата фаза на луната. Така че, след две седмици, тогава е новолуние.
— Това означава ли, че трябва да остана тук още две седмици? — попитах ужасена.
Той повдигна рамене и не отговори.
— Но ти искаше да ме върнеш — изтърсих аз.
— В магазина за билки. Там си в безопасност, за момента там е твоето място.
Идеше ми да изкрещя силно от разочарование. Или поне да бутна този мним Орландо в канала, така че да изпита на собствен гръб, какво е усещането.
Вместо това хвърлих с гняв глупавата кофа във водата.
— Искаш да кажеш, че сега съм заклещена тук за две седмици?
Той отново повдигна рамене, очевидно това бе универсалният му отговор на всички въпроси.
Стегнах се, защото с ярост до никъде нямаше да стигна. Колкото и да ме вбесяваше — този тип бе отговорен за моето връщане. Само щях да си навредя, ако му крещях или ако го бутнех в канала.
Напрегнати, продължихме по пътя си. Себастиано вървеше на метър разстояние от мен, може би беше прочел мислите ми. Междувременно бях склонна да си мисля, че е способен на всичко.
Следващият въпрос ми заседна на езика, не можах да го изрека. Причина за това не беше моят гняв, а неочакваният слушател.
— Вашето ведро! — извика едно момче зад мен. — Мадона*, загубихте си ведрото!
* Обръщение към дама. — Бел. прев.
Едно дрипаво дребосъче, може би на шест или седем години дойде при нас, препъвайки се. Носеше капещата кофа с две ръце, протегнати пред себе си.
— Заповядайте!
Изпъстреното му с лунички лице изразяваше надежда. Искаше ми се да му дам нещо, задето ми бе донесъл кофата, но при тези обстоятелства можех само да го възнаградя с усмивка и дружелюбни благодарности.
Себастиано беше щедър. От кесията, която носеше в непосредствена близост до камата на колана си, извади една монета и я подаде на дребосъчето.
— Ето, за твоето старание.
Момченцето му благодари с беззъба усмивка и се стрелна като вихрушка.
Загрижена, го проследих с поглед. В моето време сега щеше да е на училище или на детска градина. Или на детската площадка, придружено от майка си.
— Та той дори нямаше обувки — казах аз. — И видя ли колко беше слабичък?
— Така е в това време — отговори Себастиано студено. — На това му се вика бедност. Често хората тук не притежават повече от това, което носят на гърба си.
— Но трябва да се направи нещо по въпроса — настоях. — Най-вече хората с пари трябва да са по-щедри!
Той ме погледна изкъсо, след което бръкна повторно в кесията си и ми подаде една шепа монети. Озадачено огледах странно изглеждащите монети.
— Какво да правя с тях?
— Ти също притежаваш само това, което носиш на гърба си, така че приех лично твоя апел за щедрост.
— О — казах, раздвоена от желанието да хвърля парите в краката му и осъзнаването, че нямаше да ми навреди да имам малко пари в брой. Веднага след това разумът триумфира над гордостта. Всъщност не друг, а Себастиано ме въвлече в тази ситуация. По принцип това не беше благотворителност, а само една малка заслужена възможност за оцеляване. Никой не можеше да знае дали няма да имам спешна нужда от пари.
— Много благодаря — казах величествено. — Разбира се, ще ти ги върна веднага след като се прибера у дома. Тоест най-късно след две седмици.