За да разбера стойността на монетите, които ми даде Себастиано, в магазина на няколко пъти се бутнах в Матилда, като се преструвах, че съм се съсредоточила върху метенето, а всъщност гледах какви пари се търкалят по тезгяха. При следващия удал се случай попитах Клариса за различните монети и научих какво може да си купи човек с едно солдо, с една лира трон или марчело. Най-ценен от всички беше дукатът, тъй като бе от злато. Така разбрах, че Себастиано ми бе дал цяло състояние само от златни и сребърни монети, които бяха достатъчни да изкупя целия билков магазин. Клариса щеше да е в състояние да си купи цял сандък, пълен с нови дрехи и обувки.
С изключение на няколко дребни сребърни монети, скрих парите под дюшека на леглото ни. Най-късно в деня на смяната на лунната фаза щяха да преминат в нейно владение.
Понякога, преди да настъпи часът за лягане, сядах до Джакопо на масата в кухнята и го наблюдавах, докато дялкаше дървото. Ръцете му бяха почти толкова изкривени и напукани като парчето, което обработваше под светлината на газовата лампа, но това, което се получаваше, беше неподвластна на времето красота. Той дялкаше фигури на светци, които след това полираше и мажеше с восък, докато не светнеха като старо злато. Когато бяха готови, ги слагаше на масата и разказваше кого изобразяват. Наред с другите, надупчения със стрели свети Себастиан, свети Кристофър с бебето Исус на раменете си и разбира се, светеца и покровител на Венеция, Марко, яздещ лъв.
На всеки няколко дни Джакопо си окачваше една табла, в която поставяше дялканите си произведения на изкуството и закуцукваше с патерици до площада, където ги предлагаше. Обикновено продаваше всичко много бързо, тъй като хората от този век бяха изключително набожни. За повечето почитането на светците бе важна част от ежедневието.
Също така и за Клариса, Матилда и Джакопо религията играеше важна роля. Те се молеха преди всяко хранене и ходеха на църква всяка неделя. И така, за да не ги дразня, послушно ги придружавах. Не можех да се оправдая с факта, че съм протестантка, особено след като не бях сигурна дали Лутер* вече е роден.
* Мартин Лутер поставя началото на протестантството. — Бел. ред.
Малката тухлена църква беше препълнена, стояхме близо един до друг и едва можехме да се движим. Въпреки че повечето хора носеха най-хубавите и най-чистите си дрехи, за малко да припадна от вонята на тълпата. Свещеникът проведе литургията с нещо като песнопение. Намирах латинската литургия за необичайна и смущаваща, но се утешавах с факта, че чрез моето присъствие подкрепям международния ойку-мен** още преди да бъде измислен. Така прекарах и двете неделни литургии в очакване на предстоящата смяна на лунната фаза.
** Движение, имащо за цел обединяването и сътрудничеството между отделните християнски църкви. — Бел. ред.
И ето че най-сетне моментът настъпи. Двете седмици се бяха изнизали.
В нощта преди дългоочаквания ден бях толкова развълнувана, че почти не затворих очи. Клариса също спа зле. Беше потисната, тъй като аз си тръгвах, докато тя самата нямаше изгледи да се върне скоро у дома. Настроението й не се подобри дори когато на сутринта й дадох парите. Напротив, когато разбра, че ги имам от Себастиано, бе извън кожата си от гняв, защото ги беше дал на мен, а не на нея.
Гневът й утихна, но настроението й продължаваше да е потиснато.
— Страшно ще ми липсваш — каза тя.
— И ти на мен — отговорих и това беше самата истина.
Със сигурност нямаше да ми липсва нищо друго, нито къщата, нито Матилда, нито всичко примитивно тук. Но Клариса, да. Тя беше истинска приятелка. Поделяхме си всичко, не само усилната работа, ризите, гърнето и леглото, но и съдбата, която ни бе приковала в миналото. Това ни сплоти, а дори не ни беше възможно на прощаване да си кажем,довиждане“ или „не си тръгвам завинаги“.
Беше завинаги — веднага щом червената гондола ме върне обратно. От географска гледна точка бях на ръка разстояние. Но повече от петстотин години в бъдещето — не беше точно зад ъгъла.
— Толкова ми е мъчно за теб, че трябва да търпиш всичко това! — уверих Клариса. — Но някой ден ще се получи и при теб! Тогава ще се прибереш вкъщи и всичко ще бъде наред. — Много ми се искаше да я предупредя за Наполеон, който със сигурност нямаше да се отнесе много мило с бежанците от Френската революция като Клариса, но бариерата ми попречи. Вместо това ми хрумна друга идея. — Знаеш ли, мисля, че няма да е лошо, ако междувременно станеш по-близка с Бартоломео. Той е много мило момче и ти му допадаш. Защо не излезете заедно?