— Не, те вече закусиха. Днес имат делови срещи, затова съм сам. И през целия ден ще съм свободен. — Той ме погледна с надежда.
Игнорирах думите му.
— И какви срещи имат родителите ти? — попитах.
— Ами най-вероятно скучни. Баща ми е куратор и се занимава с биеналето във Венеция. Майка ми го придружава, защото смята работата му за важна. И защото може да срещне важни хора. Тя харесва важните хора. Проучва всичко за тях в интернет.
— Така ли? — рекох, гризейки без особено желание тоста ми.
— Майка ми каза, че баща ти е един от водещите археолози в областта на средновековните църкви и дворци. А майка ти е доцентка по физика и тук взема участие в международен конгрес. И сте от Франкфурт.
— Известно ми е.
— Ъъъ... разбира се.
Известно време помълчахме. Изядох си сандвича, преглъщайки го с чай, като обмислях с какво елегантно извинение бих могла да се изпаря.
Но някак си не се получаваше. Може би защото ми беше жал за него. Той носеше скъпи дрехи и модерни кецове, но това не променяше факта, че изглеждаше като дебел загубеняк. Матиас бе три месеца по-малък от мен и родом от Мюнхен, където ходеше на училище. Също като мен беше в лятна ваканция и бе дошъл във Венеция с родителите си, надявайки се, че ще е по-интересно, отколкото да кисне със седмици вкъщи под командването на леля си.
— А пък аз щях да съм с баба ми — обясних му. — За което нямах никакво желание.
— Значи, на практика имаме обща съдба. С какво се занимаваш тук, във Венеция, през деня, докато родителите ти работят?
— С нищо конкретно.
Това отговаряше на самата истина. Вече бях обиколила всички известни забележителности с майка ми и баща ми, защото през почивните дни програмата ни бе запълнена с култура. През седмицата обикалях сама.
Просто се размотавах без конкретна посока и се возех наоколо с обществените лодки. Или пък се разхождах, наблюдавах безбройните туристи и се оглеждах за интересни магазини.
— А какво ще правиш днес? — попита Матиас.
— Ами... исках да подремна малко, защото през нощта не спах добре — послъгах.
— А след това?
— Все още не знам. — Едва го бях изрекла и вече съжалявах. Върху лицето на Матиас буквално бе изписано как премисля какво бихме могли да предприемем заедно. Затова бързо добавих. — Вероятно ще обиколя магазините за обувки.
Купуването на обувки бе чисто женско занимание. Никой нормален седемнайсетгодишен тип нямаше да отиде с момиче да пазарува обувки.
— Мога да те придружа — рече той. — Обичам да купувам обувки!
Потръпнах.
— Е, добре — отвърнах с неохота. — Тогава да се срещнем след час в лобито на хотела и от там отиваме на шопинг.
Човек винаги се нуждае от обувки, затова нямаше да ми коства кой знае какви усилия. Дори напротив. Още повече че във Венеция наистина имаше чудно хубави магазини с модели, които у дома не се срещат на всеки ъгъл. Но за съжаление, и цените не са като в магазините на всеки ъгъл. С други думи — трябва дълбоко да се бръкнеш, за да си купиш обувки във Венеция. Но пък имах на разположение почти всичките пари, които бях получила за рождения ми ден от двете баби, леля, чичо и разбира се, от родителите ми. Беше се събрала доста прилична сума. Откакто преди две години бях започнала да искам пари вместо подаръци за рождените ми дни и Коледа, можех да си позволя и по-скъпи придобивки, като например новия айпод, който наскоро си бях купила. Или както сега нови обувки.
Когато излязох от асансьора в лобито, Матиас вече стоеше до изхода с несигурно изражение върху лицето, сякаш се страхуваше, че може да съм размислила. Когато ме видя, блестяща усмивка озари лицето му и се показаха изненадващо белите му зъби.
— Ето те и теб.
Хотелът се намираше на Сестире Дорсодуро, което не беше далеч от Канале Гранде. Тръгнахме по посока на Галерия Академия. Моторни лодки бръмчаха покрай нас и разпенваха водата. Лятната жега тегнеше над каналите и образуваше светли точици върху вълните. От двете страни на брега изисканите стари благороднически домове образуваха величествен декор за оживлението, което цареше върху водата.
— О, я виж! — извиках. — Червена гондола!
Матиас проточи врат.
— Наистина ли? Къде? Мислех, че във Венеция всички гондоли трябва да са черни.
Същото ни бе обяснено и на нас с родителите ми още при първата ни обиколка на града, която, разбира се, включваше и разходка с гондола. Навремето венецианските гондоли били във всякакви цветове, ни бе разказал екскурзоводът. Докато през 1633 година парламентът на града не прогласувал закон, според който всички гондоли трябвало да бъдат боядисани в черно. Този закон беше в сила и до днес.