Колебливо се отдръпнах и изтрих очи с ръкавите си.
— Къде е гондолата? Не може ли просто да опитаме отново?
Той поклати глава.
— Свърши се. Гондолата я няма. Прозорецът във времето отново е затворен.
— Но как можа това да се случи?
— Шшт, не толкова силно! Тук по това време винаги има пазачи!
С това той нямаше предвид карабинерите, а типовете с шлем, броня и копие, на които точно преди две седмици имах възможността да се възхищавам.
— Себастиано, аз искам да се прибера вкъщи! Няма до края на живота ми да ходя в онази ужасна тоалетна и да се разхождам без бельо! — Прошепнах, защото чух стъпки в тъмното. — Родителите ми със сигурност вече са обезумели от притеснение за мен. Повярвай ми, ще преобърнат небето и земята, ако не се върна!
— Щеше да се върнеш през същия прозорец, през който изчезна. Дори в собствените ти дрехи. Родителите ти нямаше да забележат, че те е нямало.
— Това означава ли, че има и други прозорци? — поисках да узная.
— За това не мога да говоря.
Ако в този момент бяхме по-близо до канала, щях да го бутна в него.
— Ако има други прозорци, искам да ги използвам —настоях аз. — Обзалагам се, че и ти го правиш.
— Това е нещо съвсем различно.
— Аха! Значи, ги има! Другите прозорци!
Не получих отговор, но не се отказах.
— Мястото, на което се приземих преди малко, е същото като миналия път, нали? Прозорците във времето на фиксирани места ли са? Качване в гондолата при канала, излизане на уличката? Не се ли страхувате, че случайно някой може да ви види и да ви обвини в магьосничество?
— Не функционира така — каза Себастиано нетърпеливо. — Основните прозорци може да бъдат видени само от посветените. — Той ме хвана за ръката. — Хайде. Не може да останем тук.
Повлече ме със себе си и повървяхме известно време.
— Чакай малко. — Спрях се. Бяхме стигнали до друга уличка, която беше малко по-светла, защото на стената на една къща гореше факла. — Всъщност къде отиваме? Ако мислиш, че можеш да ме паркираш отново при Матилда, а след това да избягаш, не си познал! Искам да отида точно там, където си отседнал и ти. И ако се опиташ да ме метнеш и да изчезнеш, ще остана на пост пред магазина за маски дотогава, докато не се появиш отново.
— Кой ти каза, че ходя още там?
— Хващам се на бас, че мястото е нещо като централа. Дори само защото магазинът изглежда по същия начин както и след петстотин години.
Той изглеждаше разтревожен.
— От къде знаеш това?
— Защото от там си купих една маска.
— Кога?
— В бъдещето, разбира се.
— О, по дяволите! — Той простена, сякаш го бяха настъпили с остро токче.
Имах чувството, че очакваше подробности.
— Всъщност исках да си купя обувки, но някак си с Матиас се озовахме в магазина за маски. Между другото, Матиас е дебелото момче, което заедно с родителите си се намираше на гондолата, когато се отвори прозорецът във времето. — Намръщих се. — Всъщност е странно, че не дойдоха тук с нас, а се случи само на мен. Те наистина извадиха голям късмет, нали?
— Хм. Маската у теб ли беше, когато настъпи преминаването?
Аз потвърдих.
— Беше в чантата ми, която, естествено, вече я няма заедно с айпода ми, с джобните ми пари за цял месец и с моя „Сенси“. — Казах последното с огромна горчивина, защото шансовете да се върна възможно най-скоро при чантата ми и всичко, което ми беше скъпо, бяха значително по-малки, отколкото преди час. Въпреки това в никакъв случай не исках да мисля, че можеше да ми се случи същото като на Клариса. Дори само да си го представех и щях да рухна с истерични писъци. Тогава по неволя щяха да ме затворят в някоя лудница. Нямах представа къде тук има такава, но така или иначе, предпочитах да не знам.
— Какво е „Сенси“? — искаше да узнае Себастиано.
Очевидно имаше неща в бъдещето, за които дори и той не знаеше.
— Парфюм — казах аз. — Какво не е наред с маската? Каква роля има в цялата тази история?
— Не мога да ти кажа нищо за това.
— Аха — рекох мрачно.
Себастиано се взря напрегнато в тъмнината.
— Трябва да продължим. Нощта има очи и уши.
— Но тук няма никого — казах, след като се ослушах.