Защо тогава по Канале Гранде плаваше червена гондола?
За миг си помислих, че съм се объркала, но тогава и Матиас я забеляза.
— Ама че работа, ето я там! — извика той.
Гондолата се носеше покрай нас насред Канале Гранде, управлявана от гондолиер, който стоеше на кърмата и с две ръце прокарваше дългото весло през водата.
Когато гондолата се приближи, установих, че гондолиерът изглежда също толкова странно, колкото и лодката му. За разлика от другите гондолиери във Венеция, той не носеше типичното облекло, състоящо се от плоска шапка с панделка, раирана блуза и тъмни панталони, а нещо като тюрбан, бяла широка блуза, тясно елече със златна обшивка и шарени панталони до коленете, които разкриваха костеливите му глезени. Той беше съсухрен и висок, по моя преценка над седемдесетгодишен, и беше истинско чудо, че въобще можеше да гребе с това темпо. Особено след като виждаше само с едното око: другото беше покрито като на пират с черна превръзка. Но странното бе, че той ми изглеждаше смътно познат, макар и да нямах представа къде го бях виждала.
— Що за изрод! — възкликна Матиас.
— Със сигурност се упражнява за събота — казах аз. Току-що си спомних, че предстоеше Регата Сторика*, събитие във Венеция, което се провеждаше всяка година в първата неделя на септември и привличаше както местни хора, така и туристи. Много лодки стартираха на това историческо пътешествие по Канале Гранде, издокарани като отпреди стотици години. Майка ми вече беше обявила, че и ние ще го гледаме.
* Regata Storica (ит.) — историческа регата — Бел.прев.
— Точно така — каза Матиас. — Регата Сторика. И ти ли ще ходиш?
Когато потвърдих, веднага добави, че и той иска да я види. Неволно се запитах дали през следващите две седмици от сутрин до вечер ще ми виси на врата.
— Всъщност не искам обувки — казах му.
— Ами?
— Не знам. Може би ... — Без значение, важното е нещо, което ще купя набързо, за да мога да се върна обратно в хотела. Не беше само Матиас виновен, че изведнъж загубих желание за нови обувки. Всъщност той си беше съвсем наред, общителен и дружелюбен и дори от време на време пускаше по някоя и друга шега, с която ме разсмиваше. Но преди малко, при вида на червената гондола, почувствах онзи странен сърбеж по врата ми. И още не можех да се отърва от него. Изпитвах необходимостта да се скрия някъде.
Минахме по малка уличка, която не си спомнях, въпреки че бях обходила няколко пъти и при това обстойно района около „Сан Марко“.
Една старинна и изрисувана табела, закачена над вратата на малко магазинче, привлече вниманието ми.
— Това е магазин за маски — казах аз. — Странно. Последния път когато минавах оттук, не го видях.
— Искаш да си купиш маска ли? Вместо обувките?
— Ами... Да, защо не.
И стана така, че започнах да се ровя в мъничкото, претъпкано с маски и стари костюми, магазинче. Миризма на прах се разнесе из въздуха, сякаш в продължение на години всичко това е било тук, без изобщо някой да го е интересувало. Овехтели пелерини, окъсани пухени боа, уникални бродирани кадифени сака. И маски. Един куп маски. Имаше типичните венециански маски, които хората си слагаха за карнавала, някои с дълги като клюн носове, други целите позлатени, бели и черни домина, които покриваха само горната част на лицето. Други пък изобразяваха митични същества и животни.
— Котката — каза един стържещ глас.
Обърнах се и видях от тъмнината в дъното на магазина да излиза възрастна жена. С приведената си фигура и с тънката сива коса, стегната в кок, ми се стори позната, но нямах представа къде я бях виждала. Изглежда, това ми се случваше често във Венеция. Първо, гондолиерът, а сега и тази стара жена.
Може да се каже, че почти нямаше зъби, а лицето й бе сбръчкано като древен пергамент. Ръцете й бяха изкривени от подагра, но се движеше изненадващо пъргаво, докато вземаше една маска от поставката й и ми я подаваше.
— Вземи котката, дете.
Беше красива маска, покрита с черно кадифе, по кантовете й бяха пришити златни нишки, които наподобяваха коса. Около отворите за очите имаше прикачени малки перлички, а под нослето бяха зашити автентично изглеждащи мустаци. Маската можеше да се прикрепи към лицето с копринени панделки. Пробвах я и с изненада установих, че приляга много добре. Не ми убиваше и не се смъкваше, стоеше перфектно, сякаш беше направена специално за мен.