* Две успоредни редици от колони с общ покрив, използвани като място за разходка или минаване. — Бел. прев.
Няколко монахини толкова се прехласнаха по него, сякаш бяха Бела, а той Едуард. По необясними за мен причини, исках да го скрия от тях, но вместо това изместих погледа си в друга посока и се престорих, че не забелязвам ентусиазираното им суетене.
— Тук е нашият дормиторий* — каза монахинята, която ни поведе през един коридор с множество врати.
* Спалното помещение на монахините в католическия манастир. — Бел. ред.
— Някои от нашите спални са запазени за посетители, често ни посещават дами от други области — обясни монахинята, която ни беше представена като сестра Джустина. След което ми каза някои правила, касаещи престоя ми тук. Не бяха позволени нощни празненства, никакви посещения на мъже, с изключение на братовчед ми, никакви домашни любимци и никаква силна музика. — Ние не сме ценители нито на шумната музика с лира, нито на кучешкия лай.
Уверих сестра Джустина, че нямам куче или лира и не възнамерявам да празнувам посред нощ или по друго време. Искаше да знае къде е багажът ми, при което хвърлих един безпомощен поглед към Себастиано. Той бързо обясни, че все още се намира на борда на кораба, с който бях пристигнала, и че ще го донесе по-късно.
Сестра Джустина ми посочи една стая, която трябваше да деля с друга посетителка, вдовицата на един неаполитански търговец.
— Горката мона Доротея — каза сестра Джустина. — Нейният съпруг е починал тук, във Венеция, по времето на едно делово плаване, на което тя го е придружавала. Сега чака свои роднини, които да дойдат и да я отведат.
— Къде е мона Доротея сега? — попитах аз.
— Тя отиде на изповед, а след това искаше да се помоли в базиликата „Сан Марко“ — отговори сестра Джустина. — Но най-късно за вечернята трябва да се върне.
— Доста е хубаво тук, нали? — попита ме Себастиано.
Огледах стаята. Беше просторна, почти два пъти по-голяма от тази на Клариса. И обзавеждането не беше толкова оскъдно. В допълнение към двете легла имаше маса с ниско столче без облегалка, полица и един голям дрешник. Над вратата висеше голям изсечен дървен кръст, а на отсрещната стена — огледало. Пред него имаше нещо като тоалетна масичка, върху която бяха разпръснати различни принадлежности като гребен, флаконче с парфюм, кутийка за бижута с инкрустации и други дрънкулки. Неизбежното гърне се намираше зад един параван.
Не можеше да убегне от погледа ми, че новата ми съквартирантка не беше много подредена. Навсякъде из стаята бяха захвърлени дрехи и обувки, а в легена още стоеше мръсната вода. Освен това мона Доротея не се придържаше към забраната за домашни любимци, защото имаше птица. Пред тесния прозорец в една клетка бе затворен пъстър папагал, който ме наблюдаваше с наклонена глава.
Себастиано каза, че се налага да тръгва, при което ме обзе тиха паника.
— Кога ще се върнеш? — попитах го.
— Възможно най-скоро. Най-късно утре вечерта.
— Къде ще си през това време?
— Трябва да се погрижа за текущите си задължения.
Сестра Джустина и някои от другите монахини се намираха на крачка разстояние от нас и не можех да не забележа, че всички те бяха наострили уши. За съжаление, Себастиано не би издал нищо по-конкретно за тези свои текущи задължения.
Така че аз се опитах да го подпитам със заобикалки.
— С други думи, трябва отново да... пътуваш?
Той кимна.
— У дома ли?
Отново кимна.
Не можех да възпра сълзите, които напираха в очите ми. Той се връщаше обратно в нашето време, а аз бях заседнала тук! Толкова е несправедливо! Защо той можеше, а аз не?
— Кажи ми само едно — прошепнах в ухото му, докато се преструвах, че прегръщам за довиждане моя верен братовчед. — Не мога ли и аз да получа тази... специална процедура?
— Не — отвърна фалшивият ми братовчед също толкова тихо. Дъхът му ме гъделичкаше в слепоочието. — Извършват я само... вкъщи.
— Може ли поне да известиш родителите ми, че съм добре?
— Не мога. Ще ти обясня следващия път.
Изведнъж разбрах, че престорената прощална прегръдка се бе превърнала в истинска. Себастиано ме стискаше изненадващо силно. Неговият чист мъжествен аромат изпълни ноздрите ми и ме смути, както и преди. Объркващо ми се стори и това, колко дребна изглеждах, когато бях толкова близо до него. Той беше почти една глава по-висок от мен. Моите очи бяха на нивото на устните му.