После той ме пусна и отстъпи крачка назад.
— Багажът ти ще бъде доставен от един пратеник.
— Кой багаж?
— Мариета ще ти приготви някои неща.
Не знах дали да смятам това за добра идея. Разбира се, тя имаше изискан вкус, не можеше да й се отрече. Но ако по молба на Себастиано тя приготвеше някои неща за клетата изоставена и малка Ана, би довело до известна интимност между тях двамата. За голяма моя изненада, това ме обезпокои.
— Ще се видим — каза Себастиано.
— До скоро — отвърнах аз.
Исках да кажа още нещо, може би нещо смешно, за да не изглеждам толкова мрачна и безпомощна, но бях останала без думи.
После вратата се затвори зад гърба му и аз останах сама.
За да бъда по-точна, сама сред монахини. Тъкмо Себастиано си беше отишъл и от всички страни ме приближиха жителки на манастира, за да се запознаят с мен. И да ме попитат как се казва братовчед ми, на колко години е, къде живее и кога ще се върне.
Бях заобиколена и разпитвана от всички страни. Така се запознах с Ореола, Имелда, Беата и още няколко други момичета на моята възраст. Повечето живееха от доста дълго време в манастира, някои бяха дошли тук на седемгодишна възраст.
Спомних си какво бяхме узнали за женския манастир с родителите ми от пътеводителя за Венеция. Според него той е бил един вид съхраняваща институция за жени от заможни семейства. Само най-големите дъщери е можело да се омъжват. Причина за това са били гибелно високите зестри, които са се очаквали от булките от заможни семейства. Да се купи място в манастира, е било по-евтино. Ето защо всички втори, трети и следващи дъщери са ставали монахини и до края на дните си са гниели в молитви зад манастирските стени.
В хода на разговора с момичетата обаче установих, че животът в обителта не бе чак толкова лош. Например никой не се възмущаваше, ако монахините се гримираха или носеха хубави рокли в стаите си; само в обществото не трябваше да ги виждат така издокарани.
Тази интересна новина научих, докато за пореден път заедно с Ореола, Беата и Имелда преминавахме аркадата. Те ми издадоха и други пикантни подробности. Понякога през нощта се провеждали тържества с музика, танци и вино и не след дълго отново щяло да се проведе едно такова тържество. От време на време на веселбите идвали и мъже и тогава ставало наистина забавно.
Беата ми сподели шепнешком, че смятали да празнуват идната вечер в стаята на Доротея.
— Но това е и моята стая — казах с учудване.
— Именно — прошепна Ореола. — И двете не сте монахини и игуменката може лесно да си затвори едното око.
— Или и двете — изкиска се Беата.
Беше ми трудно да осмисля тази информация. Оказа се, че в този век имаше далеч по-лоши неща от монахинския живот.
— Мислиш ли, че братовчед ти Себастиано ще може да дойде? — попита ме Имелда.
— За съжаление, му се налага да замине по работа.
Момичетата ми показаха и другите помещения в манастира. Минахме през стопанската част, където в кухнята и помещението за пране се трудеха множество прислужнички, през залата за хранене и най-накрая през скрипторията, която представляваше зала за писане и библиотека с изненадващо много книги. Както вече знаех от Клариса, книгите по това време бяха ценна рядкост, защото книгопечатането съществуваше сравнително отскоро и поради това повечето томове трябваше да бъдат старателно изработени на ръка, често от специално обучени в калиграфията монаси.
След като разгледах всичко, излязохме отново навън, за да посетим нужника, а след това зеленчуковата и билковата градина, докато не се появи сестра Джустина и не ни нареди да се приберем по стаите си. Всички монахини трябваше да облекат одеждите си, а всички светски гости и прислужници да сложат шапчиците си. Миг по-късно научих причината: някои официални величия бяха обявили посещението си в манастира. Щяха да се хранят с игуменката, а след това заедно да присъстват на литургията в църквата „Свети Захария“.
— Трябва да направим добро впечатление — каза ми Ореола, докато вървяхме към дормитория. — В противен случай високопоставените господа може да си помислят, че в манастира не цари достатъчен ред и дисциплина. Тогава отново ще въведат нови закони, за да ни забранят и малкото удоволствия, които имаме!
Научих, че това вече се е случвало. Така наред с другите неща имаше закон, който забранява на мъжете да бродят нощем в женските манастири.
— Като че ли някой се придържа към него — заяви Ореола.
Постепенно останах с впечатлението, че през тази епоха в женските манастири ставаха всевъзможни неща. Докато за външния свят се създаваше добро впечатление, очевидно вътре между стените имаше много забавления.
Малко по-късно на портата на манастира един пратеник остави сандък. Две запъхтени прислужници го довлякоха в стаята на мона Доротея с обяснението, че това е моят багаж.
Не бях изненадана да видя камара от дрехи от добрата стара приятелка на Себастиано, включително и една малка торбичка с монети. Нямаше чак толкова много златни, колкото последния път, но все пак. Дори роклята, която не облякох днес, беше сред дрехите, както и няколко други много красиви рокли и фусти.
Тъкмо бях приключила с огледа на всички неща, когато една жена нахлу в стаята. При вида й папагала веднага избухна в ентусиазирани крясъци.
— Мона Доротея, скъпа моя! — изкрещя той — Мона Доротея, красота моя!
— Аз съм Доротея — представи ми се напълно излишно жената. — А ти трябва да си Ана, новата ми съквартирантка! — На папагала каза: — Замълчи, Полидоро!
Огледах я крадешком. Не приличаше на скърбяща вдовица. Преди всичко не предполагах, че ще е толкова млада и красива. По-скоро очаквах една измъчена дама на средна възраст, изпита и безцветна.
Доротея беше най-много на двайсет. И в цветово отношение чудесно подхождаше на папагала си. Беше облечена в светлосиня рокля, със смарагдовозелена шапчица и червени обувки. Косите й също бяха червени. Когато свали шапчицата си, те се разпръснаха по раменете й в медени къдрици.
— Ако се питаш защо не нося черно, шивачката все още не е приключила с шиенето на траурните ми дрехи — каза Доротея. При думата „черно“ тя се намръщи, очевидно да облече черна рокля, за нея беше по-лошо и от смъртта на съпруга й.
Въпреки това аз й изказах съболезнованията си, които тя прие с небрежно свиване на раменете.
— Дойде му времето — каза тя. — Тадео беше стар като света, можеше да ми бъде дядо.
— Божичко! — възкликнах ужасена. — Принудиха ли те да се омъжиш за него?
Тя се засмя.
— Къде ти. Той беше богат като Крез. Старците с пари често изглеждат по-млади, отколкото са в действителност. Поне в началото. След време обаче богатството не им помага много. Накрая той се нуждаеше от пелени, въпреки всичките си дукати.
Смаяна, я погледнах, но очевидно тя беше превъзмогнала стреса, защото само след миг скочи с възторжени възгласи към отворения сандък, за да разгледа новите ми дрехи. На свой ред тя издърпа нейния напред и започна да вади една след друга рокли и да ми ги показва.
Бяха наистина прекрасни одежди и аксесоари. Постепенно окото ми се обигра и вече знаех каква бе модата тук.
— Какво ще кажеш за това? — попита тя, като покри с жълт копринен шал раменете си. — Купих го току-що! — Завъртя се, докато роклята й не политна, а шалът не се развя около нея.
— Мона Доротея, мила моя — извика Полидоро. — Мона Доротея, красота моя!
— Шалът наистина е много хубав — казах аз.
Доротея въздъхна.
— О, толкова е жалко, може би никога няма да мога да го нося, защото ще се изисква от мен да нося черно до края на живота ми. През следващите няколко дни ще дойдат да ме вземат.
— Твоите роднини?
Тя кимна.
— Моята стара като света зълва и нейният също толкова стар мъж ще ме принудят да живея в още по-старата къща на моя престар и междувременно мъртъв съпруг.
— Не искам да се върна в Неапол! — изпищя пламенно Полидоро. — Не искам да се върна в Неапол!
— Полидоро често прихваща някои думи, които не са предназначени за чужди уши — извини се Доротея.
Това ме наведе на една идея. Когато малко след това Доротея отиде до нужника, аз се изправих пред клетка на папагала.
— Здравей, Полидоро, казвам се Ана и идвам от бъдещето — казах аз. Или по-скоро исках да кажа. Вместо това прозвуча следното: — Здравей, Полидоро, казвам се Ана и идвам от далече. — След това отново опитах с думата „айпод“, която незабавно се превърна в „огледало“.
Дотук с желанието ми да надхитря бариерата.