Доротея се върна от нужника и заяви, че е крайно време да се нагласим за празника. Изслушах я, без да възразя, макар че не бях на вълна празнична атмосфера. Вместо това бих предпочела да седна на спокойствие в някой ъгъл и да помисля върху всичко. Или бих си легнала и бих си отпочинала хубаво. Въпреки че бях спала до обяд, вече се чувствах уморена. Нищо чудно, след всичко, което трябваше да изтърпя в последно време.
Не исках да развалям удоволствието на другите, щеше да бъде неблагодарно от моя страна. В края на краищата Доротея ме посрещна любезно и дори ми предложи червените си обувки, въпреки че в замяна взе набраната ми фуста. Нямах нищо против, дори когато червените й обувки престанаха да представляват интерес за мен, защото ми бяха най-малко два номера по-малки.
Доротея подреди нещата си, като просто премести цялата бъркотия зад паравана, включително и клетката с папагала. После седна пред огледалото и се развихри. Очерта очите си с въглен и си сложи руж повече от необходимото, прибра с фиби част от къдриците си, които се спуснаха по раменете й като водопад, след което покри главата си с испанска мантила* и накрая ме попита как изглежда. Уверих я, че е прекрасна, вследствие на което тя доволно развя едно ветрило с ресни пред лицето си.
* Дълъг дантелен шал. — Бел. ред.
— Днес наистина съм красива — отбеляза тя, което подтикна Полидоро да закрещи от възторг, въпреки че беше в клетката зад паравана и не можеше да я види. След като изграчи най-малко десет пъти: „Мона Доротея, моя красавице“, хвърлих жълтия шал върху клетката и така го накарах да млъкне. Това даде възможност на Доротея да се разприказва още повече. Разказа ми всякакви подробности за мъжа си Тадео, за космите му в носа, за лошия му дъх, за подаграта му и безкрайната му нужда да уринира. Освен това наблегна на факта, как понякога неопитните хора изключително надценяват стойността на парите, особено във връзка с брака.
— Нека моята съдба ти служи за поука — посъветва ме тя. — По-добре се омъжи за беден, но красив младеж, отколкото за богат, но много стар дядка.
Обещах й да си спомня за съвета й, в случай че някой ден започнех да кроя планове да се омъжвам.
— Да не си помислиш, че съм непочтителна — продължи Доротея. — Аз съм изключително благодарна на Тадео и винаги ще почитам паметта му. В края на краищата той ми остави цялото си състояние. Така ще мога да живея достойно като вдовица, без нищо да ми липсва.
Сякаш с това сама си даде знак, защото извади изпод леглото си кана с вино. Наля две чаши догоре и ми подаде едната. После вдигна наздравица за мен, а след това за себе си, поглеждайки се в огледалото.
— За теб, скъпи Тадео.
Въпреки че само леко отпих, усетих как тежкото виното ме удари веднага в главата. Доротея изпразни чашата си на няколко смели глътки и тръгна, тананикайки си, към ъглите, за да запали нови свещи.
— Ще дойдат, щом навън напълно се стъмни — издаде ми тя съучастнически, докато се ръсеше обилно с парфюм.
Кихнах от внезапната упояваща миризма на рози.
— Но кой? Другите монахини ли?
— Те, естествено, също. Както и мъжете. С тях веселбата ще стане наистина забавна.
— Но как ще влязат?
— Под прикритието на нощта ще хвърлят въжена стълба на оградата при градината с билки. След това ще се промъкнат в дормиторията.
— Не се ли страхувате, че игуменката ще разбере?
— Ах, самата тя обича да празнува от време на време. Само Джустина е малко по-чувствителна, но в повечето случаи може да се уреди.
Отпих още малко от виното, в резултат на което се почувствах напълно готова за леглото. Точно когато се чудех дали да не си вдигна краката за малко, Доротея, слухтейки, надигна глава.
— Мисля, че чувам стъпки!
Миг по-късно се почука и пристигнаха първите гости — Ореола и Беата. Кикотейки се, те влязоха, оставиха Доротея да им сипе вино и започнаха да говорят за хора, които никога не бях чувала. Не след дълго, на вратата отново се почука.
Доротея скочи и отново бързо провери грима си в огледалото. Аз също се надигнах и застанах неподвижно с препускащ пулс. Не защото бях толкова развълнувана от предстоящото веселие, а защото изведнъж започна да ме сърби вратът. Усещането бе като за червена степен на тревога.