За момент се надявах, че просто ще забравят за мен, но Алвизе не ми достави това удоволствие. Той се приближи. Още две стъпки и щеше да ме види. Още една. Половин.
— Я виж ти — каза той. — Кой бил тук?
— Една птица. — Така държах клетката пред мен, че главата и раменете ми се скриваха зад нея. — Папагалът никак не е добре. Ще го изведа навън на чист въздух.
Преди някой да успее да ме спре, аз вече се бях шмугнала покрай Алвизе и си проправях път към вратата през блъсканицата в стаята. Навън в коридора, ритнах с крак вратата зад мен.
— Размина ми се на косъм — казах на Полидоро.
— Не искам да се върна в Неапол — изграчи той сънливо.
— Не се притеснявай. Отиваме за малко в градината.
По пътя към градината оставих клетката под аркадата, където със сигурност щеше да го намери някой ранобуден и да го върне на Доротея.
— Бъди тих — предупредих Полидоро.
После се въоръжих с една лоена свещ и се промъкнах билковата градина. Там, покрай стената, се спънах няколко пъти. Вместо свещ бих предпочела приличен фенер; мина цяла вечност, докато намеря въжената стълба.
Изкачих се по нея и горе установих, че стълбата бе закрепена с куки към стената. Беше прекалено високо да скоча, да не говорим, че по-късно трябваше да се върна по някакъв начин, затова издърпах стълбата, закачих куките наобратно и я преметнах от външната страна на стената. Ако Алвизе и останалата част от бандата му отново искаха да се изкачат по стената, преди да съм се върнала, бяха загубени, но това не беше мой проблем.
С тази обемиста роба не беше никак лесно да се справя с катеренето и в същото време да пазя свещта, но успях някак си, без да си счупя врата, да подпаля роклята или да привлека вниманието на някого.
След това наистина стана трудно. Нямах пари и затова не се осмелих да се кача в някоя гондола. Може би бих посмяла с твърдението, че ще платя на края на пътуването. Но какво щях да правя, ако там не ми отворят вратата, защото е почивен ден, или всички спят, или ако никой не иска да ми даде пари назаем?
Затова тръгнах пеша, което ми отне доста повече време, отколкото пътуването с гондола, защото първо трябваше да мина по моста „Риалто“ и след това през „Сан Паоло“. Многото улици без изход и редиците от къщи, които изглеждаха еднакво, се оказаха допълнителна пречка за мен. Постоянно се губех, докато отново не съзрях Канале Гранде — единствената надеждна ориентировъчна точка, а заради запалените факли по протежението му бе значително по-светло, отколкото в уличките. Когато най-накрая стигнах до къщата на куртизанката, бях обляна в пот, въпреки хладния нощен въздух. На моето почукване веднага ми отвори прислужницата, която сутринта ми беше донесла закуската.
Попитах за Себастиано и за мое голямо огорчение, научих, че не се знаеше нищо за неговото местонахождението. Бил заминал още по светло заедно с едноокия и моментът на неговото завръщане бил неизвестен.
Попитах за Мариета, какво друго ми оставаше да направя? Може би тя знаеше повече.
— По-добре изчакайте тук, докато известя за вас господарката — каза прислужницата. — Горе тъкмо... ами празнуват
Можех да си представя. Вероятно не беше разрешено за непълнолетни.
Нетърпеливо зачаках в двора, докато прислужницата отиде да извика Мариета. От горния етаж се чуваха звуците на флейта и гласове, прекъсвани от време на време от бурен мъжки смях и кикот на жени.
Мариета слезе по стълбите, сякаш беше кралицата на феите. Покрита с бяла копринена одежда и с разпуснати коси, тя приличаше на Арвен от „Властелинът на пръстените“.
— Мили боже — каза тя. — Какво правиш тук посред нощ? Как преодоля стените на манастира?
— Ами случайно имаше окачена стълба... Знаеш ли кога ще се върне Себастиано?
— Никой не знае. Защо си тук?
— Трябва спешно да говоря с него.
— Той ще се разгневи, когато разбере, че си избягала от манастира. Мислеше, че там ще си на сигурно място.
— Ами под „сигурно“ се има нещо друго предвид — азах аз. — Всъщност там се навъртат същите типове като тук.
— Ах — каза Мариета объркана. — Кого си видяла, който днес е бил тук? Изчакай, мога да се досетя. Братята Малипиеро.
Когато кимнах, тя изцъка ядосано с език.
— Тези двамата имат любовници навсякъде, сред куртизанките и сред монахините. Чух, че Алвизе се е заиграл с една млада вдовица, която живее като гост в женския манастир.
— Мона Доротея, моята съквартирантка. Тази вечер той дойде да я посети заедно с брат си и още един мъж. Трябваше да бъде едно забавно празненство. Още преди да започне, аз изчезнах.