Мариета ме погледна любопитно.
— Затова ли избяга? Защото го считаш за неприлично?
— Не. Този Алвизе каза нещо, което Себастиано непременно трябва да узнае.
— Е, както казах, за съжаление, той не е тук и нямам представа кога ще се върне. — Изгледа ме въпросително. — За какво се отнася? Най-добре просто ми го кажи, а аз ще го предам на Себастиано веднага щом се върне.
При дадените обстоятелства това бе разумно предложение. В края на краищата тя беше неговата добра стара приятелка. От друга страна... Може би не бе само добра стара приятелка на Себастиано, но и на братята Малипиеро. Те бяха редовни клиенти тук.
Чувствах се раздвоена, нямах представа дали мога да й се доверя. Накрая предпазливостта надделя.
— Най-добре да му го кажа лично.
Мариета се усмихна принудено.
— Както искаш. Когато се появи, ще изпратя пратеник. А сега е време да се върнеш в манастира. С удоволствие бих ти предложила покрив над главата за през нощта, но би имала големи неприятности, ако до утре сутринта не си се върнала. Ще изпратят стражи да те търсят, в края на краищата ти си клето създание без майка, което е било поверено на манастира.
Намусено, слушах думите й и от това се почувствах като Бамби. Тъпо беше, че дори не можех да я поправя. Майка ми не беше мъртва, но и все още не беше родена. Бая време имаше до тогава.
Едно трябваше да се признае на Мариета: беше отлична домакиня. По нейно нареждане прислужницата ми донесе хляб с шунка и неизбежната чаша с разредено вино. След като излапах всичко, Мариета се погрижи за моето връщане, осигурявайки ми превозно средство: един слуга ме закара с гондола до манастира. А когато ме остави на кея, дори ми даде свещ, тъй като моята отдавна бе изгоряла.
Малко след това имаше един страшничък момент — докато се приближавах към манастира, двама мускулести пазачи, въоръжени с копия и шлемове, изникнаха зад ъгъла. Едва успях да се скрия под една арка на входна врата и да скрия свещта зад гърба си. За мое облекчение, те измаршируваха покрай мен, без да ме забележат.
Пъргаво се втурнах към стената и мястото от което висеше въжената стълба. Почувствах безгранично облекчение, че тя все още беше там, в противен случай трябваше да приложа план Б, който имаше само един малък недостатък — трябваше тепърва да го измисля.
До сутрешната камбана не ми оставаше много време. На изток се бе появила на хоризонта бледа ивица и трябваше да побързам да премина от другата страна на стената. При катеренето сведох глава и се опитах да се направя на невидима. Независимо от това ми се струваше, че ме наблюдават от всички страни.
Горе издърпах стълбата, а след слизането ми от другата страна я скрих в градината между няколко боровинкови храста, след което взех на бегом останалата част от пътя до основната сграда.
Клетката на папагала бе изчезнала. Предпазливо долепих ухо към вратата на стаята на Доротея и се заслушах, но нищо не се чуваше. Следователно можех да предположа, че празненството бе свършило. Отне известно време, докато вратата се отвори след моето внимателно почукване. Сънена, Доротея надникна навън. Гримът върху лицето й се бе размазал, не си бе направила труда да се разгримира след партито.
— Ето те и теб — каза тя и ме пусна да вляза. — Къде беше през цялото това време?
— О, забравих нещо важно в къщата, в която бях отседнала преди.
— В коя къща си била преди?
— Не знам — излъгах я. — Намира се някъде на Канале Гранде, но не мога да ти кажа къде точно. Не съм от тук и не се ориентирам.
— Точно така, ти беше от Рим. — Тя се върна в леглото. — Права си. Нужни са седмици, за да се оправи човек тук, но въпреки това, когато свикне с града, не му се връща обратно. — Замечтана тя погледна към тавана. — С Алвизе никога не настъпват скучни моменти.
Можех да се подпиша под това без колебание. Всяка секунда човек трябваше да е нащрек заради него.
Свалих си обувките и се строполих върху леглото.
— От дълго време ли сте заедно?
Неловкостта й бе очевидна, но гласът й прозвуча предизвикателно.
— Бях толкова самотна и потисната. А той изглежда толкова добре, че всяка жена се разтапя, като го види.
Това определено бе въпрос на лично мнение. Да не говорим за смеха му, който по-скоро приличаше на цвилене.
— При това той винаги е толкова забавен — продължи Доротея. — Много ми помогна да преодолея мъката ми.
Този измислен аргумент оставих без коментар, но едно нещо трябваше непременно да уточня.
— Често ли те посещава тук? Искам да кажа, да... хм, празнувате? — Ако е така, трябва бързо да си намеря друг подслон, защото не можеше да се крия всеки път от този тип. Беше ме видял при Мариета и със сигурност щеше да задава глупави въпроси, бе твърде рисковано за мен. Само при мисълта за ножа, който висеше на колана му, се изнервях.