* Съвет на стaрейшините — един от най-старите конституционни органи на държавата Венеция, създаден през 1380 г., за да се ограничат правомощията на дожа. — Бел. прев.
Аха. Постепенно започвах да придобивам представа. Значи, ставаше въпрос за политически борби. Алвизе искаше да отстрани Тревизан, за да може някой друг да заеме управляващия пост. А може би той самият?
— Алвизе също ли е в политиката? — попитах аз.
— Той не, а баща му, който също е в Съвета на десетте. Доколкото знам, и на него му се иска да стане савио дел коледжо.
С това и последните неясноти ми се разясниха.
— Трябва да отида на изповед, а след това на литургия — каза Доротея.
— А къде отиваш в действителност? — попитах я.
— Естествено, да си купя маска.
— И аз ще дойда с теб.
— Да се изповядаш? — попита Доротея колебливо.
— Не, да си купя маска.
— И за какво ти е нужна маска?
— Харесват ми и винаги съм искала да имам.
В интерес на истината, ми стигаше тази, която бе виновна за всичките беди, които ми се струпаха, и сега гниеше в бъдещето на дъното на Канале Гранде в моята чанта. Заедно с моя айпод.
— Знам един хубав магазин за маски — казах аз.
— Аз също — отвърна Доротея. — Съвсем наблизо е, точно зад базиликата.
Получи се добре, защото не трябваше да я убеждавам да ме придружава. Тайно се надявах да срещна там поне Барт, с когото да проведа, така да се каже, един много сериозен разговор.
Заедно с Доротея тръгнахме в ранния следобед, следвани от младеж със замечтан поглед, на име Ернесто, който обикновено работеше като портиер и клисар в „Свети Захария“. Доротея ми обясни, че не е редно младите жени с благородническо потекло да се разхождат сами. Из целия град имало джебчии и друга подобна измет, а понякога и търговците на роби безчинствали, като хвърляли око предимно на хубави момичета със светли коси.
— Те отвличат бедните създания на мръсните си кораби и след това ги продават в харема на някой османски страховит владетел — каза Доротея. Изглеждаше толкова сериозно, че бе невъзможно да си помисли човек, че се шегува. Междувременно бях чула много страховити истории за османците, с които Венеция била, малко или много, в постоянна война. Клариса твърдеше, че на заловените венецианци им дерели кожата на живо или, почти толкова лошо, ги кастрирали и ги принуждавали да слугуват като евнуси. Тъй като знаех много малко за това време, ми беше трудно да определя колко от това беше истина и колко само легенда. Въпреки това изпитвах значителен респект към османците и всеки път когато видех хора с чалма и шалвари, ги заобикалях отдалеч.
Като обикновена прислужница се разхождах през деня съвсем свободно, без някой да ме притеснява, но високопоставените дами като Доротея можеха да излизат само забулени и с придружител.
И така, аз се разхождах, покрита с шал, с бъбривата Доротея по уличките, докато Ернесто се влачеше три крачки зад нас, нахлузил дървеното си сабо, и същевременно се взираше вглъбено в краката си. Със сигурност, ако се беше появил османски ловец на момичета, Ернесто не би го забелязал. А и Доротея бе подсилила душевното му отсъствие с няколко монети.
— Давам му ги, за да не вижда нищо, да не чува нищо и да не разказва нищо — обясни ми тя.
Когато бяхме само на една пряка от магазина с маските, видях трима души да вървят насреща ни. При вида им изпаднах в състояние на шок и дъхът ми спря. Не бяха османци, но ужасът ми не можеше да бъде по-голям.
Доротея се спря.
— Какво има, Ана?
Борех се със заплашващото ме замъгляване на съзнанието и отворих широко очи, за да видя тримата по-добре. Може би се бях припознала и те само приличаха на моите познати.
Но такова объркване бе напълно изключено. Това бяха съпрузите Таселхоф заедно със сина им Матиас.
Юлиане носеше брокатена одежда и също като мен копринен воал пред лицето, под който чертите й само се загатваха. Въпреки това веднага я познах, дори и само защото бе придружена от намусения си съпруг Хайнрих. Също като жена си той беше помпозно облечен, а от едната му страна висеше къс меч. Със сигурност нямаше да може да изплаши никого с него. Вече бях наясно по въпроса с мечовете; през тази епоха почти всички мъже, които държаха на репутацията си, носеха такъв със себе си. На практика мечът бе блекберито на миналото. На мъжете им беше нужен, да се чувстват важни.