Зад Хайнрих видях така характерната дундеста фигура на Матиас. Той се тътреше зад родителите си и изглеждаше, сякаш му харесва да се намира петстотин години назад във времето. Изисканото му историческо облекло прикриваше наднорменото му тегло точно толкова зле, колкото и дрехите му в бъдещето.
Бях се втренчила в него, сякаш бе привидение, и изчаквах да видя дали ще ме забележи. Когато бе само на две крачки от мен, понечих да го заговоря.
— Матиас, какво правиш тук?! — исках да кажа, но се чу само едно неартикулирано грачене.
Доротея се наведе към мен.
— Ана? Дрехата ли ти е прекалено тясна? Или е от слънцето?
Междувременно Таселхоф ни подминаха, без да ме удостоят с поглед. Разбира се, аз имах воал, как можеха да ме познаят? Набързо го махнах от лицето ми, но Таселхоф вече бяха завили зад ъгъла. Непосредствено преди да изчезнат от погледа ми, чух Юлиане да казва на Хайнрих:
— С новите ми рокля и маска определено ще направя впечатление на празненството на Тревизан.
Най-накрая възвърнах самообладанието си. Отскубнах се от Доротея и се затичах след Таселхоф. Те бяха на следващата площадка на кея и точно се качваха в една гондола.
Спонтанно сложих ръката си на рамото на Матиас.
— Матиас! — възкликнах аз.
Тоест това исках да извикам. Но вместо това казах Матео.
— Матиас Таселхоф! — опитах отново, но вместо това от устата ми излезе Матео Тасини.
— Да? — Той ме погледна озадачено. — Познаваме ли се?
— Разбира се! — погледнах го настойчиво. — Аз съм Ана! Заедно купихме маската! И заедно седнахме в червената гондола!
Той се намръщи.
— Прости ми, момиче, но аз не си спомням да съм те виждал някога.
— Какво иска момичето от теб? — Юлиане Таселхоф се обърна и ме погледна пронизващо. — Пази си кесията, Матео.
— Да, майко — каза послушно той.
Бях възмутена. Тя в какво ме обвиняваше?! И защо Таселхоф се правеха, че не ме познават?
Миг по-късно ме обзе отчаяние, защото осъзнах, че те наистина не ме познаха. Това арогантно поведение дори и един артистичен талант като Юлиане Таселхоф не можеше да го изиграе. А Матиас изглеждаше наистина объркан, като човек, който никога не ме беше виждал.
Хайнрих изглеждаше също толкова изненадан, нямаше никаква представа какво се случва.
— Може би на момичето не му понася слънцето — предположи той.
— Но ние се познаваме от приюта! — извиках аз. Всъщност исках да кажа хотела, но това нямаше значение, защото и тримата ме погледнаха така, сякаш не бях наред.
Очевидно страдаха от колективна загуба на паметта.
Търсех точните думи, за да им обясня коя бях и откъде се познавахме, но Доротея ме беше последвала и сега стоеше до мен, така че бариерата не ми позволи да говоря за пътуването във времето. Но дори и нея да я нямаше, сигурно пак нямаше да се получи. Семейство Таселхоф не само се бяха върнали назад във времето, но и бяха мутирали в хора от миналото.
Бяха се трансформирали в благородническо семейство от XV век и се държаха така, сякаш винаги са живели тук. Юлиане Таселхоф, наричана още Тасини, надменно остави Хайнрих да й помогне да се качи в гондолата, а Матиас ги последва тромаво. Докато се отпускаше на пейката, той ме погледна крадешком.
Безнадеждно търсех признаци на осъзнаване в очите му, но изражението му не издаваше нищо повече от обърканост.
Лодкарят оттласна гондолата от стълбите на площадката на кея и потопи греблото във водата. Малко по-късно гондолата заедно с Таселхоф изчезна зад следващия завой на канала.
— Познаваш ли тези хора? — Доротея ме погледна с любопитство.
— О, явно съм се объркала. Мислех, че съм ги срещала преди. В... Рим.
— Чух я да казва, че и те възнамеряват да отидат на празненството. — Доротея изсумтя презрително. — Надута жена. Трябва да бъдем внимателни при избора на маски, да купим други модели.
Аз все още бях замаяна от тази неочаквана среща и не бях в състояние да мисля трезво. Разсеяно следвах Доротея и дойдох на себе си чак когато влязох в магазина за маски след нея и изведнъж се оказах очи в очи с Барт.
— Ти си тук! — запелтечих, прималяла от облекчение.
Барт не изглеждаше особено доволен да ме види, а по-скоро сякаш току-що бе захапал лимон.
— Още някой, когото познаваш от Рим? — попита Доротея притеснено.
— Не, ние наистина се познаваме — отвърнах.
— Какво търсиш тук? — попита ме Барт.