Изглеждаше скъпа. Най-вероятно струваше цяло състояние. Исках да я върна на старицата, но Матиас ме изпревари.
— Колко струва? — попита той старата жена на италиански. Обръщайки се към мен с шепнещ глас добави: — Всичко е въпрос на договаряне.
— Какво може да плати момичето? — попита старицата.
— Пет евро — отговори Матиас веднага.
— Десет — поправих го аз и колебливо добавих: — Може и двайсет. — Със сигурност маската ги заслужаваше. Освен това бях спестила пари от обувките.
— Двайсет евро става — рече старицата с дружелюбен глас.
— За двайсет евро си е истинска далавера — изсъска Матиас, когато забеляза колебанието ми.
Борех се със съвестта ми. Магазинчето изглеждаше така, сякаш от дълго време не бе продавано нищо тук. Може би старицата толкова се надяваше да се отърве от даден предмет, че би се съгласила на всякаква цена, колкото и ниска да бе тя. Искаше ми се да й бях дала още пет евро, но тя грабна двайсетачката, която бях изровила, и изчезна безшумно в задната стаичка.
С Матиас изчакахме известно време, мислейки, че ще се върне с торбичка или може би за да ни донесе касова бележка, но тя така и не се появи.
— Това е очевидно — каза Матиас. — Двайсет евро без касова бележка, се равняват на трийсет с касова, поне от счетоводна гледна точка, както винаги казва майка ми.
Неохотно го последвах на улицата, където внимателно пъхнах маската в чантата ми.
По пътя към хотела оставих Матиас да ме почерпи със сандвич, но настоях аз да платя напитките. Седнахме на един нисък зид и наблюдавахме минаващите туристи, докато се наслаждавахме на трамецините* ни и пиехме леденостудена лимонада.
* Типични италиански сандвичи с триъгълна форма — Бел.прев.
— Ама че хубаво — заяви Матиас.
— Да, много е вкусно — казах разсеяно. Глупавият сърбеж отново започна.
— Всъщност знаеш ли вече каква искаш да станеш? — попита Матиас — Имам предвид след училище.
— Не, нямам представа. Важното е да няма нищо общо с математиката. А ти?
— Още от малък искам да стана зъболекар — изчерви се той. — Чета всичко, свързано със стоматологията.
Погледнах го озадачена.
— Наистина ли? За да те приемат в тази специалност, трябва да си много добър в училище!
Той се изчерви още повече.
— Ъъъ... да, моят среден успех до известна степен е добър. — Взря се в устата ми. — Имаш много хубави зъби.
— Хм, налагаше се да нося една глупава шина цели две години.
— Аз също. Трябва да се радваме. Правилното ортодонтско лечение води до запазване на зъбите за цял живот.
— Няма що! — Не го намирах за особено вълнуващо, на мен стоматологичният му ентусиазъм ми звучеше доста откачено. Та кой би имал желание да носи шина?
Мислите ми се рееха. Зад нас се издигаше църква, която вече бях посетила, но се опитвах да си спомня името й. През последната седмица и половина бях обиколила твърде много базилики, всички толкова впечатляващи и претъпкани с изкуство, че от него буквално можех да се гътна.
— Била ли си в църквата „Санто Стефано“? — попита ме Матиас.
Кимнах, все още разсеяно. „Санто Стефано“, точно така. Църквата с наклонената кула и странния покрив, която отвътре приличаше на преобърнат корабен корпус. Очевидно Матиас имаше по-добра памет от моята.
Потърках врата си, защото сърбежът се засили.
— Какво ти е, да не те ужили нещо?
— Не, това е един вид алергия.
Какво друго можех да кажа? Вратът ми ме сърби, когато наближава опасност? Веднага ще си помисли, че съм превъртяла, и то с право. Имаше защо да не го споделям с никого. С изключение на моите родители, никой не знаеше за това и от нас тримата двама бяха убедени, че не съм с всичкия си.
Майка ми, като учен, заяви, че по всяка вероятност, граничеща със сигурност, става въпрос за интермитентно разстройство на познавателната способност. Баща ми обаче бе на мнение, че има повече неща между небето и земята, отколкото човек може да си обясни с рационалността си.
За щастие, не се бе случвало повече от четири пъти. Първия път почувствах сърбежа на десетгодишна възраст в басейна, когато исках да се изкача до дъската за скачане от трите метра. Изведнъж разбрах, че там горе ме грози опасност. Затова останах долу и видях как едно друго дете се покатери и падна във водата заедно с натрошената дъска. За мое безкрайно облекчение, никой не пострада, нито детето, нито хората във водата, всички се отървахме само с ужаса.
Втория път — бях на дванайсет години — баща ми трябваше да ме закара до една моя приятелка, която ме беше поканила на рождения си ден. Фучах наоколо заради моя силен сърбеж, докато баща ми не ми заяви раздразнено да взема автобуса. Това и направих, въпреки че с него много се заобикаляше. По-късно научих, че на краткия път, по който щяхме да минем с колата, е станала ужасна тежка катастрофа, с няколко загинали — точно по същото време, по което и ние щяхме да сме там.