— Оо, това не звучи много дружелюбно — изкоментира Доротея. — Сигурна ли си, че познаваш този тип?
— Трябва да говоря с теб — казах припряно на Барт.
— Вече сигурно си осъзнала, че не мога да ти помогна.
— Щом говорите така на една жена, тя внимателно трябва да си помисли дали няма да й е по-добре с някой друг — рече Доротея.
Барт й хвърли гневен поглед, но тя се извърна равнодушно и започна да тършува по рафтовете и закачалките за маски и костюми.
Зад Доротея нещо помръдна, една фигура мина безшумно покрай нея и аз замръзнах. Това беше същата стара жена, която ми беше продала котешката маска в бъдещето. Онемяла, видях как тя изчезна в една задна стаичка. Инстинктивно понечих да я последвам, но Барт ме хвана за ръката и ме издърпа навън през вратата на магазина.
— Старицата — казах, когато вече бяхме на улицата. — Тя е тази, която... — Блокирах, но не защото не знаех какво искам да кажа, а заради тъпото слухтене на Ернесто, който се намираше само на няколко крачки от нас и по този начин задейства бариерата.
Извадих една монета от кесията ми и го помолих да се отдалечи, което той стори с охота.
— Познавам старицата — прошепнах аз. — От моето време. Коя е тя и какво прави тук?
Барт сви рамене. Храсталакът на лицето му отново беше пораснал и доскоро обръснатия, добре изглеждащ мъж трудно можеше да се познае. От това стигнах до заключението, че не беше виждал Клариса. Ако се привеждаше в приличен вид заради някого, то беше заради нея.
Понечих да се върна в магазина и Барт ме сграбчи за рамото.
— Какво си намислила?
— Да потърся старата. Със сигурност ще може да ми обясни всичко и да ми каже как да се върна обратно.
— Междувременно трябва вече да си разбрала, че имаш работа за вършене тук.
Погледнах го подозрително.
— Чул си, че със завръщането ми не се е получило? И това за маската на котката?
Той кимна с неохота.
— Кой говори с теб за това? Себастиано ли?
— Не.
— Кой тогава? Испанският гондолиер Хосе Еди-кой-си?
Барт поклати глава. Ядоса ме безкрайно, защото трябваше да му тегля всяка дума с ченгел, а като се изключеха Себастиано и Хосе, възможностите доста се стесняваха, или поне на мен не ми бяха известни други.
— Просто ми кажи!
— Аз бях — чу се стържещ глас от горе. На първия етаж един прозорец се бе отворил и старата жена гледаше надолу към нас. — Момчето има право, не може да ти помогне. Той е само един пратеник, не е закрилник или пазител.
После сбръчканото й лице се скри.
— Чакайте! — извиках отчаяно. — Трябва спешно да говоря със Себастиано! Кога ще се върне?
— Не хленчи, а по-добре действай — прозвуча отново гласът. — Вземи това и отиди на празненството. — Нещо полетя отгоре и в първия момент отскочих настрани, за да не ме удари. Но старицата не бе хвърлила нещо по мен, ами просто бе пуснала един предмет от прозореца. Протегнах ръка и го улових, преди да се е приземил на паветата. Дори и без да го разглеждам отблизо, знаех какво е. Котешката маска.
Прозорецът отново се затвори и Барт ми каза, че мога да викам колкото си искам, но старицата няма да се появи отново.
Нямах намерение да викам, защото бях прекалено объркана. Безмълвно се загледах в маската и се питах дали бе същата като тази, която бях купила в бъдещето. Според мен изглеждаше по същия начин, с фината бродерия от перли около отвора за очите и устата и нежните мустаци от златни нишки. Стоеше в ръката ми топла и мека точно както първия път и сякаш един вътрешен глас ми нашепваше да я сложа и да се оставя да бъда изненадана от това, което предстоеше да се случи.
Тогава изведнъж се върнах към реалността. Маската можеше да почака. На твърде много важни въпроси трябваше да получа отговори! Независимо дали Барт беше само пратеник, или не, щях да го разпитвам, докато не разбера какво се случваше тук!
— Искам да се споразумеем — казах му. — Ако ми кажеш всичко, което знаеш, ще се опитам да убедя Клариса да излезе с теб.
Изумен, той се втренчи в мен. Както изглежда, очакваше всичко, само не и такова предложение.
— Малко разнообразие ще й се отрази добре — казах му. — А това, че ти я харесваш, вече го разбрах.
Барт направи ядосана гримаса, но забелязах и червенината по бузите му.
— Какво искаш от мен? — попита ме той.
Тонът му беше доста груб, но не му обърнах внимание.
— Как се казва старицата?
— Надали ще ти е от полза, ако разбереш името й, но както искаш. Знам я като мона Есперанца.
Наистина не ми вършеше работа, но сметнах, че да се знае името на някого, е по-добре, отколкото нищо да не се знае за него.