— Нищо повече не мога да ти кажа за нея — изрече Барт, преди да продължа с разпита си. — Тя ме праща от време на време по поръчки. Или й помагам тук, в магазина.
— Дали тя... прави същото като Себастиано?
Барт сви рамене. Явно неговата общителност отново намаля.
— Какво ли имаше предвид, като каза, че трябва да действам? — чудех се на глас. — И какво трябва да направя на празненството? Искам да кажа, освен да отида.
Последва повторно свиване на рамене. Обърнах маската в ръцете си и подхванах друг важен въпрос.
— Когато дойдох в съзнание, напълно забрави да ми споменеш една подробност. Например, че не съм дошла тук съвсем сама.
Изведнъж той стана бдителен.
— Какво искаш да кажеш?
— Не се прави на незнаещ! — казах ядосано. — Хората, които седяха с мен в гондолата, преди малко бяха тук, за да си купят маска. Всъщност те трябваше да ме познаят, но някой им е промил мозъците.
Той въздъхна.
— Не е така. Всъщност всички които пристигат тук се държат като тях. Не знаят къде и кои са били преди това. Обличат се, прибират се вкъщи и продължават да живеят както преди.
— Чакай малко — казах невярващо. — Какво имаш предвид вкъщи? Дом, който имат тук?
Барт кимна.
— И всичко останало. Къща, пари, работа, понякога прислуга и дори семейство. Появяват се изведнъж от нищото, но става така, сякаш винаги са били тук. Никой не усеща промяната, дори и аз, който знам за това.
Гледах го с втренчен поглед. Той или беше необичайно надарен и с богато въображение лъжец, или казваше истината. Реших временно да му вярвам, защото досега не ми беше дал усещането да е творческа личност. След като помислих малко, дори открих логически връзки. Когато се събудих след пристигането ми в миналото, историята с разбойниците, която се опита да ми пробута, ми се стори толкова репетирана, сякаш я беше разказвал много пъти. Например на Таселхоф, които очевидно са се събудили преди мен и напълно необременени от спомени за бъдещето, бяха тръгнали без колебания към новия си живот, който се бе появил от нищото и ги очакваше.
— Кой друг освен мен и семейство Тасини е довлякъл Себастиано тук? — Разбира се, опитах се да кажа Таселхоф, но не успях.
— Общо една дузина, най-много.
— И всеки път стоиш готов със запас от дрехи? И с историята за разбойниците? И питаш всеки един къде живее и как се казва, преди да го пуснеш да си ходи?
— Това е предпазна мярка, за да знаем кой е и каква роля може да има в цялата история.
— Не се и съмнявам. В противен случай бихте изгубили контрол над ситуацията.
— Няма причина за подигравки. Това е работа на по-висши сили, всичко има смисъл и цел, дори ако ние не я разбираме.
— Искаш да кажеш, че тези хора се пренасят в един минал живот и това е за добро?
— Бог знае.
Осъзнах, че не напредвам, и смених темата.
— Къде живеят Тасини? — попитах го.
— За тях ти си непозната — парира ме Барт. — Всеки опит да им напомниш за себе си, ще ти донесе само неприятности.
— Не се притеснявай, ще стоя настрана. Искам просто да знам, защото се интересувам от съдбата им.
— Те живеят в къща на Кампо дей Мори, но скоро ще се преместят в един палацо на Канале Гранде, не много далеч от „Риалто“. Това не е тайна, тъй като го казват на всички. Строителните работи вече са започнали.
Една лампичка ми светна, не можех да мисля за нищо друго освен за това, колко нетърпимо снобарски се държеше винаги Юлиане Таселхоф. Като че ли в бъдещето е предчувствала, че в миналото ще е горд собственик на палацо в най-хубавия квартал на Венеция. По-точно е била. О, по дяволите, в тази каша човек дори не можеше да използва правилните времена.
— И ти ли ще отидеш на празненството? — попитах го.
Той кимна мрачно.
— Мона Есперанца така иска.
— Може би ще е по-добре, ако се обръснеш — предложих му. — Защото ще попитам Клариса дали ще иска да дойде с мен.
— Защо?
Засмях се.
— Това беше уговорката ни, забрави ли? Разбира се, не мога да гарантирам, че ще дойде, много малко време остава до довечера. Но аз веднага ще тръгна към нея, за да я попитам дали има желание да отидем заедно.
С това уцелих право в десетката, защото в знак на отговор той се усмихна. Само малко, и то с единия край на устата си, но като се имаше предвид, че винаги се държеше като вечния недоволник, това си беше цяло постижение.
Доротея излезе от магазина и размаха една сребърна маска, закриваща половината лице.
— Намерих една! — Тя погледна надменно към Барт. — Ти ли си отговорен за продажбите, момче?