Крайно време бе да й се даде възможност да се позабавлява както подобава. И да си похапне на партито на този Тревизан толкова деликатеси, колкото иска. Доротея вече ми бе разказала в захлас какво сервират богатите патриции на тържествата си. Ако и половината от това е вярно, на гостите ще са им необходими часове само за да разгледат блюдата.
Седнахме на слънце на две празни бъчви. Тишината на следобедния ден бе изпълнила двора, нищо не се чуваше, освен както винаги при хубаво време бръмченето на мухите, които кръжаха около тоалетната. Миришеше на клоака, но беше поносимо, защото свежият билков аромат от бараката се наслагваше върху неприятните изпарения.
Накрая Клариса наруши мълчанието.
— Какво се обърка при твоето завръщане?
— Качихме се в гондолата, Себастиано и аз. Този старият гребец Хосе също беше там. След това се появиха светлината и взривът, точно както при първото пътуване, и миг по-късно припаднах, също като първия път. Но не се получи. Когато дойдох на себе си, лежах на същата улица както при последната фаза на луната, а Себастиано седеше до мен.
— Къде те заведе след това?
Усетих как се изчервих.
— В една къща на куртизанка. — След което бързо добавих. — Беше само за една вечер, всичко бе много благоприлично, имах самостоятелна стая.
— В къщата на Мариета ли?
Кимнах изненадана.
— Познаваш ли я?
— Срещали сме се. — Прозвуча сякаш не искаше да говори за това. — Какво се случи след това?
— Вчера Себастиано ме заведе в манастира „Свети Захария“.
— „Свети Захария“! — Клариса се засмя невярващо. — Само най-доброто за теб, нали?
— Съжалявам, ако ти...
— Както и да е — прекъсна ме тя. — Просто завиждам, това е всичко.
Наблюдавах я внимателно.
— Клариса, не искаш ли най-накрая да ми кажеш какво наистина става с теб?
Тя се напрегна.
— Какво намекваш?
— Ти криеш нещо от мен!
— Не знам за какво говориш.
— Напротив. Какво означава например: „Не изстрадах ли достатъчно?“. Достатъчно за какво?
Тя стисна устни, след това ненадейно очите й се напълниха със сълзи и отпусна глава.
— Ако узнаеш истината, ще ме намразиш!
— Няма! Просто опитай и ми разкажи всичко!
Тя поклати упорито глава и погледна към земята.
— Клариса, със сигурност ще се почувстваш по-добре, ако поговориш за това! Помага, когато човек си излее мъката!
— Е, добре — въздъхна тя. — И без това няма да ме оставиш на мира, докато не разбереш. Направих много голяма грешка, за която сега си плащам, като не мога да мръдна оттук и изнемогвам от работа като най-нискостояща слугиня. Да избягам далеч от това наказание, би било безсмислено, защото тогава те никога няма да ме върнат в моето време.
Бях шокирана от нейните мрачни думи и въпреки това не разбрах почти нищо. Звучеше толкова мистериозно, но трябваше да разбуля мрака.
— Кого имаш предвид под „те“?
— Ами старите.
— Кои стари?
— Тези, които контролират всичко и дават заповеди.
— Кои са тези стари? — Замълчах и се замислих. — Чакай. Да не се казват случайно мона Есперанца и Хосе Еди-кой-си?
— Гондолиерът Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Да, те са двама от старите. Тяхната дума е закон, техните заповеди трябва да се изпълняват, в противен случай санкциите са ужасни.
Мислех за маската, която прибрах в джоба на полата ми. „Вземи това и отиди на празненството.“
— Има ли и други стари? — попитах я.
Тя просто сви рамене, сякаш не знаеше отговора.
— Какви техни заповеди не си изпълнила? — поисках да узнам.
— О, това беше наистина един глупав пропуск. — Клариса отново въздъхна толкова дълбоко, сякаш трябваше да понесе тежестта на целия свят на раменете си. —Трябва да започна разказа си малко по-отдалеч. Когато навремето се озовах в тази епоха, също като теб трябваше да се върна у дома при първата фаза на луната. И не се получи, отново точно както при теб. После се оказа, че имам да свърша една задача тук.
— Една задача? — повторих разтревожено.
Тя кимна.
— Тогава ми обясниха, че съм била предопределена да предотвратя едно събитие, което щяло да има тежки последици за бъдещето.
Това ми беше много добре познато.
— Обяснили са ти? Но кой?
— Мъжът, който ме извади от канала и отплава с червената гондола.
— Познавам ли го?
— Не, той отдавна си замина.
— Случайно да си носела маска, когато си паднала във водата? — попитах развълнувано.