Миг по-късно тръгнахме към „Свети Захария“, защото трябваше да се приготвим. Очаквах, че Клариса ще покаже повече ентусиазъм, но изглеждаше по-скоро скептична, отколкото щастлива. Ако се съдеше по това, което самата тя бе казала, а именно че е била истинска кралица на купона, всъщност би трябвало да очаква с нетърпение да е отново сред хора и да се развихри както подобава. Но тя беше странна и вглъбена в себе си, сякаш предпочиташе да не идва.
По пътя към манастира се опитах да разбера дали познава други пътуващи във времето, които подобно на Таселхоф са се озовали тук без спомени от бъдещето, но не знаеше много за това. Била чувала, че от време на време идвали хора от други епохи, но не познавала никой друг освен мен.
— Цялата тази работа става все по-загадъчна — казах аз. — Само да се появи отново Себастиано, ще държа да ми обясни всичко. И ако случайно отново ни се кръстосат пътищата с Хосе или мона Есперанца, ще разпитам и тях. Мисля, че не е редно да те завлекат в чуждо време и да те държат в неведение за важни неща. Да те оставят да гниеш тук пет години без някаква основателна причина, го намирам за недопустимо!
Очаквах Клариса да се присъедини към моето възмущение, но тя просто изглеждаше задълбочена в мислите си.
На портата на манастира сестра Джустина ни пусна да влезем, но веднага се оплака, че съм довела гост без предупреждение, което ми струва още една монета.
— Но без силна музика и мъже в стаята! — извика тя след нас.
В стаята ни с Доротея ни посрещна оглушителното грачене на папагала.
— Красавице моя, красавице моя! — пищеше Полидоро. Той се клатеше напред-назад на пръчката в кафеза и гледаше Доротея, която седеше на стола пред огледалото и се рисуваше с цветовете на войната.
— Ето те и теб — каза тя през рамо. — И си довела гостенка!
— Това е приятелката ми Клариса — представих я. — Ще дойде на празненството. Както и аз.
— О, но това е чудесно! — Доротея грейна в огледалото. — Няма да съм сама, когато на Алвизе му се наложи да проведе скучните си разговори.
— Алвизе? — попита Клариса.
— Алвизе Малипиеро — уточни Доротея. — Един мой познат.
За момент ми се стори, че Клариса се изплаши, но след това Доротея ме разсея, като скочи изведнъж и измъкна сандъците ни с дрехи. Тя настоя двете с Клариса да пробваме най-различни неща, без да се интересува на кой принадлежаха. Така забелязах, че беше взела един чифт от моите копринени чорапи, и като я огледах по-внимателно, видях, че носеше лента за коса, която до тази сутрин стоеше в моя сандък за дрехи. В замяна щедро даде на Клариса червените си обувки и една брошка от слонова кост и настоя аз да си сложа нейния жълт копринен шал.
Следващия час прекарахме в разкрасителни приготовления за празненството. Клариса облече една червена копринена рокля, която Мариета ми бе сложила в багажа, а аз взех синята, която предния ден толкова много ми беше харесала. Когато се погледнах в огледалото, установих, че беше същият цвят като очите ми.
Полидоро ни обсипваше с комплименти, докато най-накрая не дойде Ореола от съседната стая, за да се оплаче от данданията, при което Доротея хвърли един чаршаф върху кафеза. В замяна Ореола се съгласи да даде на Клариса една маска.
Докато се обличахме, си правихме прически една на друга и се гримирахме с гримовете на Доротея, настроението ни значително се подобри. Разказахме си всякакви смешни истории, свързани с първото ни гримиране, при което междугалактическият преводач трансформира думите, които използвах, като „спирала” „руж“ и „пудра“ във „въглен“, „помада“ и „белило“. Това ме разсмя и ми помогна да не мисля за притесненията ми и за братята Малипиеро, нито за факта, че трябваше да предотвратя значимо събитие, без да знам кое е то.
Най-накрая настъпи дългоочакваният час. Удари комплет*, знак, че е време да тръгваме. Преди това обаче Клариса извади от торбичката си едно малко стъклено шишенце и докосна леко китките ни с парфюменото масло, от което се разнесе упойващ аромат.
* Вечерна литургия, 20 часът. — Бел. прев.
— Божествено! — Доротея помириса ръката си. — Какво е това?
— Мое собствено творение — каза Клариса. — Ароматна смес от зокум и тубероза с нотка карамфил. Може да си вземеш малко, преди да се върнеш в Неапол.
Под кърпата, която бе метнала Доротея на кафеза, Полидоро заграчи в знак на протест.
— Не искам да се върна в Неапол.
— Върни се в съня си, мой верен приятелю — каза Доротея. — Все още сме във Венеция и докато напуснем града, може да се случат още много неща.