Страховете ми, че няма да ни пуснат, бързо се изпариха във въздуха. Когато слязохме от гондолата пред огромния палацо на патриций Тревизан, веднага бяхме посрещнати от двама униформени слуги, на които Доротея снобски заяви, че е контеса Доротея и е тук по покана на Алвизе Малипиеро, а ние, двете момичета, сме нейните придворни дами.
Двамата прислужници без колебание взеха това за чиста монета и ни съпроводиха до страничния вход на сградата. Там чакаха други слуги, които ни отведоха по стълбите нагоре до първия етаж, пиано нобиле*, господарския горен етаж с голямата зала. Само че в този случай залата не беше просто голяма, а огромна. Като цяло всичко тук бе един размер по-голямо, отколкото в палацото на Мариета. Дори колонадата, която водеше от стълбите до портегото, беше огромна, висока, претрупана с архитектурни украси арка, под която стъпките кънтяха на лъснатата като огледало подова мозайка.
* Благороднически етаж. — Бел. прев.
А после се разкри гледката към голямата зала и успях само да извикам наум: Уау!
Първото впечатление бе пищен разкош. По стените горяха безброй свещи в блестящи кристални полилеи. Светлината се отразяваше хилядократно в множество огледала с тежки златни рамки, сякаш бяха направени за кралски замък. Сравнението не беше преувеличено. Баща ми ми беше разказал колко заможни са били някои от старите венециански патрициански семейства, буквално колкото крале.
Посрещна ни глъчка, въпреки че в залата имаше по-малко хора, отколкото очаквах. В действителност след бърз оглед във всички посоки установих, че ние бяхме сред първите посетители. Тук-там се бяха заформили малки групички от гости, които си говореха, долавяше се празничната атмосфера, но определено празненството все още бе далеч от връхната си точка. В противоположния ъгъл на портегото няколко музиканти настройваха инструментите си. Разпознах една флейта и един спинет, както и нещо, което приличаше на цигулка, но имаше още два или три инструмента, които никога не бях виждала.
— Подранили сме — прошепна ми Клариса. Заедно с мен и Доротея тя беше застанала близо до колонадата и се оглеждаше подозрително.
— Но имахме късмет с влизането — отговорих й, също шепнешком. — Беше добра идея Доротея да ни представи за нейните придворни дами.
— Само в кралския двор има придворни дами — каза Клариса. — Във Венеция няма.
— Какво от това. Важното е, че й повярваха.
— Не са повярвали на нито една нейна дума, ами са я сметнали за това, което е.
— Вдовица? — попитах объркано.
— Така ли изглежда една вдовица? А ние като две почтени дами?
Тя посочи към огледалото, което висеше на стената само на няколко крачки от нас. Много добре можехме да се огледаме и трите. Видях отражението ни и се наложи да преглътна. Клариса беше права. Доротея не приличаше на вдовица, камо ли на скърбяща. Една наскоро овдовяла жена не би прикрила половината си лице с блестяща сребърна маска. И не би сложила рокля с бонбонен цвят и с деколте, от което гърдите й можеха всеки момента да изскочат. А що се отнасяше до косата й, също не беше типичната прическа за една вдовица. Доротея бе вдигнала високо множество кичури, които наподобяваха кула, в която Полидоро можеше да си свие гнездо.
Що се отнасяше до мен и Клариса, двете изглеждахме една идея по-скромни, но се дължеше единствено на факта, че не се бяхме гримирали толкова силно и прическите ни не биеха толкова много на очи. Клариса бе сплела косата си с копринени панделки, които образуваха нещо като корона от плитки. Беше оставила спуснати само няколко къдрици, които придаваха на деликатно й лице сладко изражение. А моите коси бяха разпуснати, лъскави и сресани, прибрани назад с две шноли на слепоочията. Така сресана, можех да отида дори на училище. Само роклята ми не беше като на ученичка. Не забелязах това в манастира, защото огледалото на Доротея беше малко. В сравнение с него, в тези царски огледала фигурата изпъкваше почти в цял ръст. Най-добре се виждаше точно тази част, заради която можеше лесно да се разбере какво имаше предвид Клариса преди малко. Деколтето ми беше изключително дълбоко, въпреки че в манастира ми се стори доста приемливо. Но тъй като се гледах отгоре, бях забелязала само прекрасния блясък на синята коприна, а не голата ми кожа. Гледайки се сега в огледалото от два метра разстояние, придобих съвсем различна представа за себе си. Роклята — или по-скоро аз в роклята — беше направо забранена гледка, със здраво стегнат корсет и изхвръкнали напред гърди. Къде, по дяволите, беше жълтият шал? А, да, вярно, дадох го на един от лакеите, който вземаше пелерините и връхните дрехи на гостите.