Набързо придърпах няколко кичура коса, с които закрих голите истини с надеждата, че така бях по-дискретна. Също така се утешавах с факта, че тук никой не ме познаваше, в края на краищата идвах от много далеч.
И бях маскирана! Чувствах се добре, носейки котешката маска. Наистина ми се стори, сякаш беше същата, която бях купила в бъдещето, тъй като ми прилепна също толкова добре на лицето както другата, мека и кадифена, почти като втора кожа.
В огледалото изглеждах толкова мистериозно, една очарователна непозната, излязла от някой филм. Изведнъж се почувствах наистина като във филм. В някой, за който ми бяха отредили ролята, без да са ме питали. Сега играех независимо дали ми харесваше, или не. За съжаление, не знаех сценария и за това нямах представа дали ще има добър, или лош край. Не можех да попитам и режисьора поради същата причина, не знаех кой е той. А Себастиано, който вероятно беше нещо като асистент-режисьор, се беше изпарил в други времена.
Изпълниха ме противоречиви чувства. Да стоя тук в тази огромна и великолепна зала, петстотин години преди моето време, заобиколена от хора, които отдавна са се били превърнали в пепел, когато съм се родила, бе едно доста обезпокояващо чувство.
Изведнъж толкова силно закопнях за дома, че очите ми се напълниха със сълзи. Липсваха ми моите родители! Нашата къща, приятелите ми, дори и училището! Ако не ме бяха отвлекли в миналото, сега ваканцията щеше да е свършила. Какво ли не бих дала в този момент да съм на училище! Добре де, дори и в часа по математика!
— Ето го, идва! — Ентусиазираните думи на Доротея ме откъснаха от мислите ми.
Обзе ме чувство на страх, когато проследих погледа й и видях Алвизе да изкачва стълбите. Толкова се бе изтупал, сякаш искаше да спечели наградата на годината за облекло през ренесанса. Жълт жакет върху снежнобяла риза, лъскави зелени, плътно прилепнали копринени чорапогащи и остри обувки от естествена кожа. На шапката му се полюшваха фазанови пера, едното от които висеше толкова близо пред лицето му, че при други обстоятелства със сигурност щях да го сметна за много смешно. Но в този момент не ми беше до смях, защото вратът ми отново започна да ме сърби.
Алвизе бе придружаван от брат си Джовани, който беше облечен по подобен начин, но не се набиваше чак толкова много на очи. До тях двамата вървеше мъж, когото не бях виждала преди. Той толкова много приличаше на Алвизе и Джовани, че можеше да бъде само техният баща. Особено Алвизе му беше одрал кожата, със същите ръбести, леко грубовати черти и дебели черни вежди. Дори коварният му поглед беше същия. Единствено дрехите му не бяха толкова екстравагантни. От главата до петите беше облечен в черно. Само масивната верижка с герб от благородно сребро проблясваше на гърдите му.
Значи, това беше въпросният съветник на Десетте, който се стремеше към по-висока длъжност, и синовете му, особено Алвизе, трябваше да му помогнат, като разкарат от пътя му нашия домакин, месер Тревизан, който със сигурност щеше да се появи тук съвсем скоро.
— Алвизе, ето те и теб! — Доротея се втурна към Алвизе и спря пред него с радостна усмивка. Учтиво му се поклони, а след това и на баща му. — Няма ли да ме представиш?
— Разбира се. Татко, това е мона Доротея, прекрасна вдовица, която в момента е отседнала в манастира „Свети Захария“. Доротея, баща ми, Пиетро Малипиеро. Моят брат Джовани вече го познаваш.
Разбира се, помислих си аз. Той също беше на партито в манастира. Недоверчиво гледах към мъжете, докато Доротея сваляше маската си и закачливо забърбори първо за красивата си рокля, след това за красивата верижка с герба на месер Малипиеро и накрая за красивия палацо на нашия домакин Тревизан.
— В Неапол аз също имам една много хубава къща — каза тя. — И най-вече многобройна прислуга.
Стреснах се, когато тя се обърна рязко към мен и Клариса.
— Тук, във Венеция, имам само тези две камериерки. — Тя ни се усмихна любезно. Аз застанах мирно като прикована, докато Клариса ядосано изсумтя до мен.
— Хубави камериерки — каза Алвизе и се загледа в двете ни с Клариса. Радвах се, че бях с маска. В очите му имаше блясък, който не ми хареса.
— Защо не присъстваха на нашето малко тържество в стаята ти? — попита той.
— О, но те бяха. Или поне Ана, тя беше зад паравана. Това е момичето с котешката маска.
Очите на Алвизе се присвиха, докато се взираше в мен.
— Любопитно — рече той.
Неговият брат Джовани го дръпна за ръкава и му каза: