Тревизан повдигна вежди.
— Не можахте ли да го донесете?
— Невъзможно. Трябва да слезете с нас във водната зала. Лодката се намира точно там.
— Сега ме заинтригувахте. Вие наистина владеете изкуството да убеждавате. — Тревизан сложи ръка на рамото на Алвизе. — Е, добре, ще дойда с вас да го видя. Дори и само за да изкажа както подобава благодарностите ми на вашия баща.
Разтревожена, видях как той напусна заедно с двамата братя стаята през задната врата.
Клариса се появи зад мен.
— Нужникът е истински лукс — каза тя. — Дори има памучни кърпи за избърсване. И една купичка с лавандулова вода. Трябва непременно да го видиш.
— Разбира се — отвърнах разсеяно, вече на половината път до задната врата.
— Хей, нужникът е в другата посока! — извика тя след мен.
— Ще го намеря! — рекох през рамо. Докато вървях, оставих чашата си на масата. При това за малко да бутна един слуга, който носеше тежък поднос с месо. Той успя да ме заобиколи, но поля със сос жакета на един гост. На свой ред гостът скочи от масата и се развика на клетия слуга. Веднага се намесих и поех вината, след което мъжът се обърна към мен с много по-дружелюбен тон.
— Какво сладко котенце! Искаш ли да ми изчистиш соса от жакета?
— Няма проблем, само набързо ще изтичам да взема парцал. — Втурнах се към задната врата. Озовах се на стълбище, което бе значително по-тясно и по-ниско от това, по което бях дошла преди малко. Стълбата се виеше надолу с тесни стъпала. На два пъти трябваше да се прилепя до стената, за да се размина с прислужниците, които изкарваха от кухнята още храна. Накрая стигнах до коридора, който водеше покрай кухнята, складовото и пералното помещение и стигаше до водната зала.
Тук миришеше на плесен, а музиката звучеше приглушено, сякаш идваше от мили разстояние. Беше толкова тъмно, че почти нищо не се виждаше. Една оскъдна лоена свещ догаряше на стената, така че можеше да освети само следващите няколко метра. От водната зала се чуваха мъжки гласове. Налучквайки пътя, се приближих до входа и наострих уши.
— Е, къде е подаръкът? — чух звучния глас на Тревизан.
— Тук отпред, точно пред вратата — каза Алвизе. — Трябва да дойдете малко по-близо до водата.
Имах чувството, че мога да чуя мислите му: Достатъчно близо, за да ти забия нож в гърба и да те хвърля в канала.
Вратът ме сърбеше жестоко, но героично потиснах желанието да се почеша. Вместо това се втурнах през глава и се появих изневиделица във водната зала с веещи се поли.
— Къде тук е нужникът? — успях да извикам.
Тримата мъже се втренчиха в мен. Тревизан стоеше близо до ръба на откритата водна галерия. Още една крачка и Алвизе можеше съвсем лесно да го блъсне. След като го пронижеше с меча си.
— Мили боже — засмя се Тревизан. — Нужникът е при голямото стълбище. Позволете един от лакеите да ви покаже пътя.
Въоръжих се с целия си кураж и пристъпих по-близо.
— Всъщност това може малко да почака. След като вече съм тук, бих искала първо да ви приветствам. Добър вечер, месер Тревизан, и благодаря за поканата.
Казах всичко това с неловко заекване, но постигнах целта си. Докато стоях тук, Алвизе не би могъл да осъществи коварния си план.
— Добър вечер — каза Тревизан слисан и леко се поклони. — За съжаление, не знам ...
— О, аз нося маска, няма как да ме познаете. — Засмях се превзето и помахах с ръка сякаш с въображаемо ветрило.
— Това не е ли камериерката на Доротея? — попита Джовани.
— Това е част от моята маскировка — рекох възможно най-арогантно.
— Тя не изглежда като прислужница — отговори Тревизан усмихнат.
— Не, не е — каза Алвизе сопнато. В погледа му отново се улавяше онзи зловещ блясък. Плашеше ме, защото сърбежът във врата ми не спираше. Опасността все още не беше избегната.
Тревизан се взря към водната порта.
— Е, най-накрая ще ми кажете ли къде е подаръкът ми, за да мога да ви благодаря и да се върна при моите гости.
Алвизе ме погледна с присвити очи.
— Странно — каза той. — Бях инструктирал нашия гондолиер да докара лодката точно пред водната порта, за да не се налага да я търсим дълго. Глупаво момче, със сигурност си е пийнал повечко.
Тревизан кимна учтиво, но се видя, че търпението му бе изчерпано. Той се обърна да си ходи.
— Господа, може да ми поднесете подаръка по-късно. Няма значение дали ще се зарадвам сега или след час. — Пътьом ме дари с усмивка. — Пожелавам ви една забавна вечер, малка писано! — И тогава изчезна през вратата.