Две години по-късно се случи за трети път, точно на четиридесетия рожден ден на мама. Тя искаше голямо тържество и беше поканила сумата хора, мислеше, че ще бъде много хубаво, ако баща ми украси дървото в предния двор с гирлянд от фенери. И така той взе стълбата от гаража и я подпря на дървото.
Почесах си сърбящия врат и казах разтревожена:
— Не се качвай! Ще се случи нещо лошо, знам го!
Той се засмя и отвърна, че ще внимава. Резултатът беше, че рожденият ден на мама приключи в Спешното отделение, където гипсираха крака на татко и го информираха, че е третият пациент за деня, паднал от стълба.
От страх, че следващия път пак няма да бъда взета на сериозно — искрено се надявах да няма следващ път — разказах на родителите ми за сърбежа. Те ме потупаха по рамото и казаха, че не трябва да придавам голямо значение на подобен род неща.
Слава богу, не стана най-лошото, когато преди една година, няколко дни след шестнайсетия ми рожден ден, се случи за четвърти път. Искахме да хапнем навън и татко направи резервация в любимия ни ресторант.
Точно преди да тръгнем, започна сърбежът.
— По-добре да не ходим там — казах аз.
Татко беше очарован, но и малко притеснен.
— Отново ли?
Кимнах мълчаливо.
Мама се ядоса.
— Това е добра възможност Ана да се убеди, както и ние, че е нещо като самовнушение. Научно недоказуемо.
— Нито пък е феномен на така нареченото самореализиращо се пророчество — допълни татко.
— Хм. Зависи от това, дали се прилага двувалентна, или поликонтекстурална логика. Въпреки че — не. — Мама поклати категорично глава. — Да вървим.
— Не искам — казах упорито. От притеснение, че могат да тръгнат и без мен, грабнах ключовете на колата и ги хвърлих в тоалетната.
— Имам резервен ключ — заяви мама.
— Тогава ще легна на пътя.
И така се приключи с ходенето ни на ресторант. Два часа по-късно мама се обади в заведението и попита дали не са се случили странни неща, като например пожар или въоръжен грабеж с взети заложници, след което озадачено бе уверена, че всичко е наред. Мама се усмихна леко и каза, че това е доказателството.
На следващата сутрин татко тръгна на работа. По-конкретно, той искаше да отиде на работа, но след по-малко от три минути се върна и съобщи за една локва, която бил видял на алеята, докато изкарвал колата на заден ход. Локвата била от спирачната течност. Предната вечер не би я забелязал заради тъмнината.
— Два, три пъти натискане на спирачките — каза механикът, когото бяхме извикали, прокарвайки пръст по гърлото си — и всичко щеше да приключи.
Оттогава не ме беше сърбяло. До днес.
Но защо този път сърбежът се появи просто така, без връзка с някакви планове или намерения? Нито исках да се кача в червената гондола, нито планирах нещо друго. Най-вероятно заплахата бе от по-общ характер. Земетресение? Потоп на века?
— Може би си алергична към слънцето — каза Матиас.
— Може — съгласих се с по-доброто логично обяснение. Изведнъж сандвичът престана да ми се услажда, въпреки че обожавах този типично италиански триъгълен бял хляб, от който всеки ден изяждах най-малко по един. Дъвчех и преглъщах бързо, а майонезата се разтече по пръстите ми, когато набутах и последното парче в устата си само за да приключа най-сетне с яденето. Внезапно се почувствах така, сякаш нещо ме принуждаваше да изчезна възможно най-бързо. Но не само от този кампо*, на който двамата с Матиас бяхме организирали нашия малък пикник, а най-добре направо от града.
* Във Венеция и други градове замества думата "площад" — Бел.прев.
Разтревожена от този странен порив, се огледах.
В този момент го видях за първи път.
Когато се приближи, той привлече вниманието на всички, не само моето. Това не се дължеше на външния му вид — добре де, изглеждаше страхотно, без съмнение — ами на факта, че щеше да се сбие с един друг тип.
И двамата бяха приблизително на една и съща възраст, около двайсетте, и си викаха един на друг с цяло гърло. А когато се разгорещиха още повече, започнаха да се блъскат.
Този, от когото не можех да откъсна очи, беше облечен небрежно, почти раздърпано, с опърпани дънки, мръсни маратонки и черна тениска, на която с големи букви пишеше: Аз съм истински победител. Косата му беше тъмна и чуплива и една идея по-дълга, а невероятната белота на зъбите му можеше да се види дори от няколко метра разстояние. Изведнъж ми хрумна, че с дрехите си този венецианец не водеше класацията, но същото определено не важеше за зъбите му.