Исках да го последвам, но не бях достатъчно бърза. Алвизе скочи на пътя ми.
— Не така, котенце. Още не си приключила тук. — Лицето му беше изкривено от омраза. Мъждукащата светлина от свещта на стената му придаваше изражение на демон, макар че не бях сигурна дали той наистина не изглежда така, заради отвратителния си характер.
— Стой на входа и внимавай някой да не дойде — заповяда Алвизе на брат си.
Джовани кимна и изчезна.
Сърбежът по врата ми се превърна в парене. Алвизе застана пред мен и се втренчи в лицето ми.
— Малката Ана — каза той с копринено нежен глас. — Какво си мислиш, че се осмеляваш да заставаш на пътя ми?
— Ъъъ... нищо — запелтечих аз.
— Повечето жени не могат да мислят — съгласи се той с мен. — Те просто не са в състояние за това. Но ако ми вредят поради липсата им на акъл, това не ми харесва.
Опитах се да отскоча встрани и бързо да го заобиколя, без да го изпускам от поглед, но той протегна ръка и ме сграбчи за косата. Грубо напълни шепата си с къдрици и по този начин ме задържа на място. Толкова ме заболя, че очите ми се напълниха със сълзи.
Алвизе ме дръпна към себе си, толкова близо, че можех да почувствам неговото тялото до моето. Подуших, че е пил вино, както и че е използвал скъп сапун. Дрехите му също миришеха хубаво, цяла рядкост, в тази епоха без душ и топла вода, където ароматната чистота бе непостижим лукс за повечето хора. Но цялата външна чистота не можеше да прикрие гарвановочерната му душа.
Изведнъж той пусна косата ми и обхвана светкавично с две ръце врата ми. Палците му натискаха ларинкса ми, а пръстите му се забиваха болезнено във врата ми.
Загубих ценни секунди, докато осъзная чудовищната истина, че той всъщност искаше да ме убие. Когато това ми стана ясно, ми причерня пред очите. В курса по самозащита в нашето училище не ни бяха казали, че при душене се припада толкова бързо. И че толкова боли. За сметка на това бяхме тренирали как бързо и ефективно да се освободим от смъртоносна хватка. За щастие, не трябваше да мисля много за научената техника. Въпреки бързо нарастващото ми замайване, изглежда, тялото ми само знаеше какво да прави.
С отчаяно усилие промуших ръцете си между нашите тела и със замах ударих предмишниците на Алвизе, при което хватката му се разхлаби. Когато внезапно дръпнах лактите си надолу, ръцете му принудително пуснаха врата ми. Едно тежко вдишване и аз отново можех да дишам. След това последва ударът с коляното, който бяхме тренирали стотици пъти. Краката му се подкосиха и той нададе яростна ругатня. За да го тръшна окончателно на тепиха, трябваше да му прасна два юмрука като чук в лицето. Но някак си не се получи, бе по-скоро като половинчато бутане. Във всеки случай не беше достатъчно, за да го извадя от строя. Бях се провалила точно поради причината, за която нашата учителка по физическо ни предупреждаваше.
В ушите ми кънтяха думите й:
— Повечето момичета и жени имат угризения да ударят с пълна сила. Дори тогава, когато животът им зависи от това, да обезвредят нападателя си. Те се страхуват да не го наранят. Освен това са възпитавани никога да не решават конфликтите с насилие. Но ако сбъркат, са мъртви. Затова е по-добре да преодолеете насадената ви загриженост и да удряте наистина брутално!
Ето ме сега, не можех да нанеса брутален удар. Още докато това осъзнаване проникваше в мозъка ми, Алвизе отново се изправи на крака. Лицето му се изкриви в гримаса на отмъщение, докато вадеше късия си меч.
— Какво става? — попита Джовани от коридора.
— Почти съм готов с кучката — каза Алвизе.
Опитах се да си спомня какво бяхме учили в случай на нападение с меч и дали правилата за нападение с нож бяха приложими в тази ситуация, но в съзнанието ми беше зейнала голяма дупка.
Всичко свърши, смъртта ми бе въпрос само на няколко мига.
— Кажи на света довиждане — присмя се Алвизе.
Той пристъпи напред с меча и аз затворих очи, защото не исках лицето му да бъде последното нещо, което щях да видя в края на моя живот.
3 ЧАСТ
Венеция, 1499
— Трябва да е тук — чух женски глас, който идваше от канала. — Вижте, водната порта е отворена и вътре има хора, можем тях да попитаме.
Смъртоносният удар с меча не последва. Отново отвори очи и видях Алвизе ядосано да прибира оръжието си.
Гласът стана по-висок.
— Добри хора, това ли е къщата на уважаемия месер Тревизан? Ние сме поканени на неговото тържество.
Никога не бих си представила, че един ден щях толкова много да се зарадвам при появата на Юлиане Таселхоф. О, „да се радвам“ не беше точния израз. Искаше ми се да ликувам от въодушевление!