Другият беше малко по-нисък, но за сметка на това по-набит. Изглеждаше по-агресивен. Още повече, когато изведнъж извади нож.
Една жена го видя и изпищя от ужас. Тогава го забелязаха и други, чиито възбудени гласове се превърнаха в шумотевица. Задържах дъха си, докато все повече минувачи спираха и гледаха втренчено.
Двамата типове крещяха непрестанно, докато по-набитият не замахна с ножа си и не пристъпи заплашително към къдравия, който от своя страна не направи крачка назад, а разпери ръце, сякаш искаше да предизвика противника си да се пробва още веднъж.
— По дяволите! — рече Матиас уплашено. — Този ще го намушка! Трябва да извикаме полиция!
Набитият размаха отново ножа, а това, което последва, се случи толкова бързо, че едва разбрах какво става. За миг венецианецът сграбчи ръката на другия и я усука, при което ножът изхвръкна и изписа висока дъга във въздуха. Едновременно с това скочи и ритна набития в коляното, от което той се присви със стенание и падна, ругаейки, на тротоара.
Къдравият определено заслужаваше надписа на тениската си. Той вдигна глава и се поогледа за миг, но беше уверен в победата си. Погледите ни се срещнаха и аз отново задържах дъха си. Очите му бяха почти нереално сини и ако човек не внимаваше, можеше да потъне в тях за цяла вечност. Изведнъж сърбежът на врата ми толкова се усили, че вече не можех да издържам.
— Познаваш ли този тип? — прошепна Матиас. — Защо те зяпа така?
Може би защото и аз го зяпах? Не можех да продумам нито дума.
Тогава всичко свърши. Венецианецът вдигна ножа на противника си, затвори острието му и се отдалечи.
Майката на Матиас беше грациозна, висока, скандинавско руса красавица със светлосини очи и кожа като порцелан. Когато я видях за първи път, си помислих, че прилича на някоя филмова звезда. Не знаех точно на коя, но при всички положения на някоя известна. Нито един разумен човек не би си помислил, че Матиас може да е неин син. В най-добрия случай би минал за някой, който й носи багажа. Преди три дни, когато семейство Таселхоф се настани в хотела, той се тътреше зад майка си, тежко натоварен. В дясната си ръка носеше нейната козметична чанта, в лявата — куфара й, а под мишница — една пътна чанта. Всичките изработени от скъпа, тюркоазена на цвят кожа, в тон с костюма на госпожа Таселхоф.
След тях във фоайето влезе господин Таселхоф с останалата част от багажа и веднага стана ясно, че той е бащата на Матиас. Изглеждаше точно като сина си, само малко по-голям и малко по-дебел, и с очила.
Той каза бавно:
— Ние резервирали стая, per favore. Двой-на ста-я. С допъл-нител-но лег-ло. You capito?
— На кое име, моля? — попита рецепционистката на перфектен немски език.
— Ъъъ... Ох... Хмм... Да. На името на съпрузите Хайнрих Таселхоф и техния син.
Госпожа Таселхоф се усмихна, сякаш бе напълно нормално да не се споменава името й, след като бе част от семейство Хайнрих Таселхоф.
Междувременно разбрах, че се казва Юлиане, защото в рамките на три дни по някакъв начин бе успяла да завърже разговор с моите родители. Една вечер тя и съпругът й ги срещнали случайно в бара на хотела и след няколко чаши червено вино за секунда установили колко много общи интереси имат, и веднага преминали на „ти“.
Юлиане Таселхоф замъкна майка ми на Венецианското биенале, а баща ми показа на Хайнрих Таселхоф разкопките на палацо „Тасини“. Аз нямах никакво желание за претъпкани художествени изложби или древни руини. Размотаването с Матиас ми се стори по-малкото зло, така че заедно си запълвахме времето. Вървяхме нагоре-надолу из града или обикаляхме с вапоретите* през каналите. Веднъж пътувахме с лодка до Бурано, а на връщане посетихме Мурано. С това се запълни един цял ден от ваканцията ми, без да видя нещо по-вълнуващо от много цветни къщи (на Бурано) и много цветно стъкло (на Мурано).
* Лодка ферибот. — Бел. прев.
По-късно щях ужасно да съжалявам, че вместо това не придружих татко или поне не се информирах за откритието на господин Бярнигноки. Баща ми спомена накратко, че е изпратил старинния документ в лабораторията, за да провери автентичността му.
— Представи си — каза той, — очевидно е написан от жена, която има същото име като твоето!
— Ана? — попитах глуповато.
Той кимна.
— Но както казах, не е ясно дали е автентичен. Заради някои ръкописни орнаменти, които на пръв поглед индикират за анахронизъм.