Петър Бобев
Гонитба из южните морета
Безделник
Момчето тъй се бе улисало в заниманието си, че не усети приближаването на стария човек. Когато чу стъпките му, то трепна, обърна се уплашено и мушна нещо в джоба си.
Пред него стоеше висок мъж с дървена кутия през рамо и триножник в ръка. Лицето му беше обгоряло от слънцето, а косата му, която се подаваше под червеното таке — съвсем бяла. Той остави товара си на земята и седна на съседния пън.
— Тю! Изморих се. Много са преплетени пътеките ви — обърках ги. Наблизо ли е селото?
— Няма и половин час път — отвърна момчето.
Непознатият извади лула, натъпка я бавно и запали:
— Чудесно е при вас! Каква хубава гора, какви сочни полянки!
Погледът му се плъзна по зеленото кадифе на моравата, погали всяко цветче и всяка тревичка, спря се за миг върху черните напукани дънери на дъбовете и пъстрите усукани стъбла на буките, вдигна се нагоре над сочната зеленина на листата и се зарея в синевата на небето.
Момчето изведнаж почувствува, че този непознат белокос мъж му е близък, много близък. То не можеше да си обясни какво го привличаше толкова — дали бяха добродушните и малко насмешливи бръчици под топлите, кафяви очи, дали беше равният старчески глас, или…
Някаква тъпа болка стисна сърцето му. До днес то не бе срещало друг човек, който да се възхищава като него от прелестта на този горски кът… освен баща му…
Старецът пусна от лулата няколко кълба дим, проследи ги, докато се разсеяха във въздуха, и запита:
— Как се казваш?
— Христо.
— Хубаво име. А пък аз съм Каменов. Момчетата ми викат чичо Антон. И ти можеш да ме наричаш така.
Въздухът ехтеше от чуруликането на хилядите скрити зад гъстата шума птички, които пееха, бърбореха, караха се, оплакваха се за нещо.
Една уморена пчела кацна върху ръката на Каменов. На задните й крачета тежеха две жълти топчици цветен прашец. Като си почина, тя приглади пипалцата си и хвръкна. Старецът я проследи с очи и привидно съвсем безразлично подметна:
— Какво правеше тук?
— Кой? Аз ли? — смути се Христо. — Нищо… Така си стоя.
Каменов се усмихна, помълча малко и добави:
— Мога ли да погледна теленцето?
Момчето се изчерви:
— Видяхте ли го?
— Понеже се бе улисал много, аз успях да се приближа, без да ме усетиш. Подай ми го!
Христо извади нерешително от джоба си една дървена фигурка. Старецът я пое внимателно и я вдигна нагоре, за да я разучи добре.
— От смрадлика ли е?
— Да.
— С какво работиш?
Малкият му показа едно обикновено джобно ножче.
— Имаш ли и други?
Христо наведе очи виновно.
— Къде са?
Погледът на стария мъж беше толкова приветлив, че момчето не можеше да го излъже.
— Крия ги в обора — каза тихо то, — на една греда под покрива.
— Криеш ли ги?
— Да. Не искам да ме хокат.
Каменов се учуди искрено, а малкият се разгорещи:
— Така е — всички ме хокат: и мама, и чичо, и учителите.
— Но защо?
Христо изведнаж млъкна. Старецът го изчака малко и рече кротко:
— Щом като не ти е приятно, не ми отговаряй!
Момчето погледна ясните очи на новия си познат и след минутно колебание отсече решително:
— Аз съм безделник.
— Какъв, какъв? — От изненада старият човек скочи прав и се взря в чистото, бледо лице на момчето.
Христо взе дървеното теленце. Мушна го в пазвата си и неочаквано заговори с груб глас, който не можеше да скрие голямата му болка:
— Всички ме наричат така.
Каменов мълчеше. Христо продължи почти предизвикателно:
— И аз наистина съм такъв. Ето — сега повтарям класа.
— Повтаряш? Не е възможно! Та ти изглеждаш умен!
— Не! Не съм умен. Аз съм мързелив като баща си. Той е бил най-големият пияница в село.
Старецът наблюдаваше светлите слънчеви петна, които трептяха сред сенките на дърветата, и като че ли бе забравил детето. По едно време поклати глава:
— Така!
Един къдрав облак затули слънцето. Сенките се сгъстиха. Птичките притихнаха.
— Имаш ли други близки — майка?
— Мама цял ден плаче и ми се кара… защото съм приличал на баща си… Казват… — Той млъкна за миг и добави: — Казват, че трябва да се срамувам от него…
Очите му плувнаха във влага, а гласът му се разтрепера.