И сега беше сита. (Ех, сита, колкото може да бъде сит някой през зимата!) Но нали соколът пак остана гладен!
Хи, хи, хи!
Кой е по-висок?
Изсипаните от комбайна копи слама са се строили по стърнището една зад друга, една зад друга — чак до слънчогледите в далечината, що се жълтеят като нацъфтели глухарчета. Отдире им са се нагънали хълмовете, погрознели, обрасли с прегоряла трева, по която ситнят като някакви бели мравчици овцете на стопанството. Кръгозорът не се вижда, мътен, размазан от трептящата омара на лятното пладне.
Такава жега!
От двете страни на пътя тревата също е изсъхнала и се е сплъстила ниско до земята, засипана с прах. Напрашени, посивели висят листата на тополата и дъба, двамата стари приятели, израсли кой знае кога самотни сред полето, притихнали, унесени в дрямка…
Ненадейно тополата се сепна.
— Дъбе, дъбе! — прошумоля тя с листа. — Да знаеш що сънувах.
— Що? — размърда се той. — Хубаво или лошо?
— Присъни ми се, че си ме надминал по височина. Но, за щастие, все аз съм най-високата сред нивята, първа…
Дъбът се нацупи:
— Хм! То е, защото аз не държа да се състезавам с тебе. Предпочитам да съм здрав и силен, да не се огъвам пред всеки вятър, отдето и да завее. Хората да думат: „Як като дъб.“
— Хи, хи, хи! — разтресе се от смях тополата. — Не ти стиска да се мериш с мене, пък го усукваш…
— Кой? — дръпна се дъбът. — Аз ли го усуквам? Или ти… дето се кланяш всекиму?
Но тополата не се даваше:
— Ама нали не съм инат като тебе?
Сега вече дъбът наистина се разлюти:
— Не те е срам!
— А тебе! — наежи се приятелката му. — Обиждаш, значи!
И кой знае как щеше да свърши тази разпра, ако хей там, откъм люцерновия блок, който сякаш напук на сушата все още се зеленееше свеж и бодър, не се обадиха множество тихи гласчета:
— Успокойте се, съседи!
Ала скараните приятели не можеха да се успокоят тъй лесно и се обсипваха с обиди:
— Кланяш се всекиму.
— Инат!
Тихите гласчета зашумяха по-настойчиво:
— Пък и вие! Защо още спорите? Уж добри приятели…
Дъбът се ослуша:
— А бе кой се обажда там?
— Люцерновите стръкчета.
Като чу това, тополата се сопна високомерно:
— Ум ще ми давате, тъй ли? Я да млъкнете, малчугани такива, и да не се бъркате в разговорите на големите, че…
Люцерната притихна:
— Рекохме за ваше добре.
А най-едрото стръкче додаде:
— То, ако е за дължина, не се знае…
— Какво не се знае? — изпъчи се важно тополата.
— Ами че, не се знае кой е по-голям.
— Как! — изфуча тополата. — Я да чуя тогава кой е онзи, дето ще се мери с мене?
Люцерновото стръкче отвърна скромно:
— Ние!
— Хо, хо, хо! — разлюля се тополата. — Ще се пукна от смях.
Цялата люцерна заговори в хор:
— Ех, посмей се — защо не! Но така си е…
Дъбът, който досега мълчеше, смаян от нахалството им, изръмжа през гъстата си шума:
— Ако можех да се прегъна до земята, щях да им скъсам ушите.
И ето, подслушал целия им разговор, вятърът кипна от възмущение. Надигна по пътя една прашна вихрушка, огъна я, скъса я и я разпиля нанякъде. Но тозчас засука друга по-наблизо, после трета. Юрна се през полето, разхвърли копите, понесе прахоляците.
— Фюууу! — изфуча той. — Ти не можеш, но аз мога. Ей сега ще ги накажа. Фюууу!
Тополата изпищя уплашена:
— Чакай, чакай, немирнико! На тях нищо им не става, не видиш ли какви са дребосъци, ала мене ще прекършиш.
Тогава откъм люцерновия блок от нацъфтелите сини цветчета се вдигнаха цял рояк диви пчели и забръмчаха:
— Види се, че ние трябва да ги накажем. Досега им помагахме, опрашвахме цветовете им, но вече ще ги зарежем, щом лъжат. Сякаш сме слепи, та не знаем кой е по-висок.
— Недейте! — прегънаха се жално люцерновите стръкчета. — Какво ще правим без вас? Ще останем без семена.
— Толкоз по-добре! — отсече дъбът. — Ще има по-малко самохвалци по света.
И доде издума, дивите пчели се пръснаха из полето.
— Ами сега! — ахна едно люцерново стръкче.
Второто прибави:
— Наричат ни лъжци.
Изведнаж всички зашумяха:
— Толкова обидно! Толкова обидно!
Не мина много време, и най-едрото стръкче извиси глас: