— Така не може! Да страдаме невинно! Съседи, вярвайте ни, наистина ние сме по-големи от вас. Вие имате дълги клони, а ние — дълги корени.
Тополата пак се нацупи:
— Нали не се виждат, приказвате си.
— Ти ако не виждаш — отвърна люцерната, — другите виждат.
— Че кой друг?
— Кой? Ами, да речем, къртицата.
Дъбът се провикна нетърпеливо:
— Хайде да не губим време! Къртице, къртице, обади се де!
Земята се размърда и от надигналата се купчина пръст надникна една остра муцунка:
— Защо ме викаш?
Тополата превари дъба.
— Кажи! — забърза тя. — По-голяма ли е от мене люцерната?
— Отде да знам! — отвърна къртицата сопнато. — Додето стигам аз, все нейните корени ми се мотаят.
— А докъде стигаш ти?
— Охо! — наду се къртицата. — Метър… че и два метра.
— Хи, хи, хи! — разкисна се тополата. — Метър! Два метра!
— Тогава — сети се люцерната, — да видим какво ще рече дъждовният червей.
Преди да го запитат, и той се провикна с тънкия си глас:
— Ами че и аз, додето стигам, все техни корени срещам.
— Отговаряй направо! — засече го тополата. — До колко метра?
— Е, понякога и до три метра даже.
Тополата пак се раздруса от смях:
— Три метра! Чувате ли? Три метра! Пък аз съм висока цели петнадесет метра.
Люцерната се умълча, притихнала съвсем. Ала не за дълго. Изведнаж тя зашумя, разлюля се като море:
— Изворът ще каже. Корените ни стигат до него, като тече под земята, та затуй не страдаме от сушата като вас.
В миг всички извърнаха погледи към долчинката, дето се ширеше ливадата, и тя пожълтяла, посърнала, тъжна. Там едва-едва струеше малко изворче, провираше се в тънка бисерна лентичка по дъното на пресъхналото си корито сред дивия джоджен и пъплеше към низината.
— Истина е! — избълбока поточето.
— Как? — удиви се дъбът. — Чак до тебе ли стигат корените им, кога си още под земята?
— Нали рекох вече, стигат! Що е право, право си е.
Тополата не се стърпя повече.
— Колко дълбоко? — попита тя задъхана. — Колко?
— Ами че — подвоуми се той… — Горе-долу двадесет метра. Бъл-бок! Бъл-бок!
Дъбът и тополата ахнаха едновременно:
— Не думай! Двадесет метра корени!
Люцерновите растения въздъхнаха облекчено. Сетне ей тъй, съвсем тихо, добавиха:
— То зависи и от почвата. Растем, дорде стигнем влагата.
После клюмнаха тъжно:
— Само дето ни наказахте несправедливо.
След кратко мълчание тополата зашумя:
— Щом сме сгрешили, трябва да се поправим. Диви пчелички, елате насам!
Те прелетяха завчас, гузни, омърлушени.
— Брин-брин! Вече е късно. Цветовете са много, а ние — малко. Ще остане неопрашена люцерната и туйто.
А дъбът се обади:
— Не може ли друго — да викнете на помощ братовчедките си, домашните пчели?
— Къси са езичетата им — отвърна една дива пчела. — Не стигат до нектара.
— Ами тогава? — смая се дъбът.
Люцерновите стръкчета изново заговориха вкупом, дружно, както винаги:
— Ех, де да има някой, че да викне хората! Те все ще намислят нещо. Тъй знаем ние, от човека чакаме помощ.
Една пчела начаса̀ предложи услугите си:
— Брин-брин! Тръгвам да ги търся.
Но тополата я спря:
— Чакай! Виждам нещо, задала се е голяма дружина. Я, та това са деца бе!
И докато растенията се усетят, пионерите двама по двама грабнаха по едно въженце и нагазиха в посева. Въженцата заудряха цветчетата, разклащаха ги, изсипваха навън прашеца им и тъй ги опрашваха. После свърнаха обратно втори път, за по-сигурно.
И си отидоха.
Оплодените цветове наедряха, извиха се като чудни зелени бурмички, посивяха, посивяха и накрай узряха съвсем.
Хората вече можеха да ги пожънат.
Криеница
Един ден Леската се провиква:
— Хайде на криеница! Кой ще намери лешниците ми?
И дорде усетиш, играта почва.
Мине Ценка, внучката на дядо Горан горския, взира се отпред, взира се отстрани на храста, наднича отдолу — няма лешници. И как ще ги види, такива зелени, не се различават от листата.
— Няма! — решава Ценка и си отива разочарована.
Доскача след нея Катя Пухчето, игривата катеричка, гледа-гледа и като не вижда нищо, отмине нататък към шишарките.
Завърти се и Сойката, обърне едното око, обърне другото, кокори се, гледа само листа и отлети.