В този миг отгоре връхлетя Ястребът. Обезумял от уплаха, Славеят кривна наляво, надясно, нагоре, ала напразно — страшният убиец го настигаше с ликуващ крясък:
— Е, пипнах ли те най-сетне?
Вече нямаше друг изход — Славеят се спусна право надолу като падащ камък. Но тъкмо до земята, едва докоснал сухата шума, той се пое нагоре и — пър, пър, пър! — бързо се шмугна в шипковия храст. Увлечен от гонитбата, Ястребът не успя да се задържи, а се стовари тежко на земята. Туп!
Преметна се веднаж-дваж, запърха безпомощно и опита да отлети. Но нали беше зашеметен от удара — объркан, той се блъсна в Крушата. А тя, чакала само това, размаха острите си шипове, та го издра жестоко.
— Скръц! Тъй ти се пада! — превиваше се от смях Крушата. — Да видим друг път ще закачаш ли приятелите ми!
Най-сетне, окървавен и раздърпан, Ястребът отлетя далече.
И повече не се видя.
Цялата гора се оживи, птичките зачуруликаха радостно.
А Славеят пак се нагласи на любимото си място й сякаш нищо не бе станало, продължи звънливата си песен.
Пороят
То беше стара свада — откак свят светува.
Всеки път, когато мълниите разпореха настръхналите снаги на буреносните облаци и заплющеше като потоп проливният дъжд, пороят се раждаше отново горе, сред каменните рътлини, и връхлиташе яростно върху земята, обрасла с непроходими вековни гори.
— Ще те изровя най-сетне! — фучеше той. — Ще те завлека долу, на морското дъно, ще залича всяка суша и отгоре ще остана само аз. Най-отгоре, над всички!
А земята мълчеше. Не отвръщаше нищо — ни за укор, ни за милост. Спокойна, самоуверена.
Пороят се втурваше сред напуканите дънери, озъбен, разпенен от безсилна ярост, загризваше пръстта, задираше я с нокти.
Напразно!
Защото там го очакваха, дебнеха го, готови за борба, нейните закрилници. Опадалата ланшна шума спъваше устрема му, забавяше го, попиваше го надолу, където преплетените корени и рохкавата пръст го обхващаха здраво, свързваха го, заключваха го в мрака на земните недра.
Пороят утихваше, яростта му угасваше и той неусетно изчезваше, без да е сторил никаква вреда.
Облаците се пръсваха, слънцето отново напичаше. Все тъй мълчалива, без укор и без намек за своята сила, земята отваряше ключалките на подземната си тъмница, за да освободи укротения си пленник. Зашуртяваха безброй изворчета с кристални струи — под обраслите с мъх камънаци сред гората, в падинките до ливадите, из прорязаните коловози в полето, — набъбваха гераните, забълбукваха стубелите, заромонваха чучурите на чешмите.
Девойки и невести понасяха към къщи пълни менци вода, мъжете оправяха вадите към градините, децата се плискаха из вировете.
Тъй — откак свят светува…
Тъй — всеки път, кога плисне пороят…
Но хората се намножиха. Недостатъчен клас раждаха малките ниви, тесни станаха пасищата за ваклите стада.
И ето, все по-често хората взеха да обръщат погледи към гората.
— Да я изсечем! — намислиха орачите. — За нови ниви.
— Да я подпалим! — отсякоха пастирите. — За паша.
Закънтяха секири, лумнаха пожари.
Орачите разораха сечищата, пастирите поведоха стадата из пожарищата.
Толкова ниви! Толкова паша!
Забогатяха хората. Оковаха нови житници, изградиха нови кошари. Зарадваха се — безгрижни, охолни.
Зарадва се и пороят.
И когато отново забоботиха гръмотевиците и заплющя дъждът, той пак се надигна.
Нямаше вече гората да го спре, да попие водите му, да ги заключи в подземната си тъмница, да го укроти. Всичко беше голо. Отвред прииждаха мътни ручеи, вливаха се един в друг, все нови и нови, все по-буйни и неудържими. Пороят набъбна, надигна се като някакъв зъл дух, побесня.
— Това съм аз! — ревеше той. — Не понасям никого над себе си!
Земята пак не отронваше ни дума, но сега вече не от увереност в безсилието на врага, както преди, а от страх. Тя наистина се страхуваше. Знаеше, че това не са празни закани.
Пороят разперваше хилядопръстите си ръце и дереше снагата й, чоплеше песъчинка след песъчинка, камъче след камъче, буца след буца и ги отвличаше надолу в низините. Дереше — сякаш ноктите му бяха изковани от най-яка стомана.
Бурята пресекна, изчисти се небосклонът. Водите се смъкнаха надолу, оттекоха се. Но след три дни, когато отново заваля, той пак се роди — още по-могъщ и по-настървен. И пак ноктите му застъргаха земната снага.
— Хо, хо, хо! — заканваше се стихията. — Ще те срина, ще те завлека на морското дъно. Хо, хо, хо!