Изтръпнала от страх, земята все мълчеше. Търпелива и безропотна, както винаги. И наистина, що можеше да му отвърне? Да моли за милост? Него? Той не разбираше що е милост. Или победител, или победен.
Затова трябваше да бъде победен! Трябваше — но кой щеше да стори това?
И тъй при всеки дъжд — години, десетки години…
Земята посърна, завехна, спаруши се като стогодишна старица. Безпощадните нокти на пороя ровеха все по-дълбоки и по-дълбоки бръчки. Ровина до ровина, оврази, насечени суходолия, набраздили сочните пасища, оголили скалите под тучните някога ниви. Ровина до ровина, грозни, безпощадни бръчки — сигурен белег на старостта, на идващата гибел — и тук-таме някоя настръхнала трънка, която едва се удържа с оголени корени над зиналата урва.
Пресъхнаха кристалните извори.
Хората отпускаха отчаяно рамене и изоставяха нива подир нива, градина подир градина, мера подир мера, подгонени от растящите ровини.
Нямаше вече паша за стадата, нямаше хляб за хората. Трябваше да се дирят нови земи, но къде, като навред се разпълзяваха смъртоносните пипала на безплодните дерета. Сушата, най-страшният враг на живота, по-страшен от всяко зло, убиваше земята, кърмачката на живота.
— Хо, хо, хо! — кикотеше се злорадо пороят при всеки дъжд, все по-разпенен и по-необуздан. — Ще постигна най-сетне целта си, ще изравня всичко и ще остана само аз. Отгоре, над всички! Аз, най-силният, непобедимият!
Един ден от долината се зададоха хора, множества, хиляди, млади и стари, мъже и жени, та и деца. Всички! По домовете бяха останали немощните старци и пеленачетата в люлките.
Почваше война, войната с най-опасния враг! Нужни бяха всички сили!
Вместо пушки и ножове хората носеха кирки и лопати. Запретнаха ръкави, развъртяха сечивата. Преградиха сухите корита с каменни насипи и уплетени вършини, набраздиха склоновете с напречни канавки, залесиха урвите с бързорастящи храсти, изградиха тераси, засадиха фиданки.
Тя беше тежка война, безкръвна и мълчалива, ала не по-малко жестока, война за хляба, за живота.
Години наред!
Заякнаха терасите, обраснаха овразите, наедряха овошките, избуя гората. Простря надолу възлести корени.
И ето — там на запад пак се струпаха настръхналите облаци, пак затрещяха мълниите, пак ливна дъждът. Пороят се втурна надолу побеснял:
— Аз ще ви… аз… аз…
Но не довърши. Каменните прегради се изпречиха насреща му, спънаха го, пречупиха устрема му. Натрупаните пръти уплетоха краката му. Канавките разпръснаха силите му на всички страни.
И когато накрай повален, объркан и обезсилен достигна гората, листната настилка го увлече надолу зад решетките на сплетените корени.
Земята отново се разхубави подмладена. Грозните бръчки се загладиха, изчезнаха, сякаш никога не са били. Хората пуснаха машините си да прибират богатия урожай. Развеселиха се.
А из гората избликнаха прежните изворчета, в които се прецеждаше през подземната си тъмница укротеният порой.
Слонът
Това, което ще ви разкажа, се случи в една чужда столица много отдавна, когато и аз бях дете.
Тази заран родителите ми ме зарадваха с новината, че ще ме заведат в зоологическата градина. Качихме се на подземната железница, префучахме под града и след четвърт час пристигнахме.
Отдавна съм забравил повечето от видените там животни, но някои помня много добре. Ето, да речем, бялата мечка, страшилището на полярните страни. Тя стоеше като изваяна от бял камък на една бетонена площадка, по която се стичаше студена вода, за да прилича повече на ледена планина. Стоеше и се взираше в нас със сърдит хищен поглед.
Да си призная — достраша ме. Стори ми се дори, че тесният ров, който ни разделяше, не беше чак тъй сигурна защита, затова дръпнах родителите си да вървим нататък.
— А това какво е? — запитах баща си. За мене, както за всички деца, татко знаеше всичко.
— Хипопотам.
Застанал пред цементовия вир, в който правеше утринната си баня другарката му, огромният дебелокож се прозяваше с широко отворена уста, в която стърчаха едри криви зъби като крайпътни километрични камъни, неподвижен и мирен, както се стои пред зъболекар. Устата му беше толкова голяма, че скриваше от нас цялото му тяло, и за да го видим, ние се принудихме да заобиколим отстрани.
А насреща, отвъд чистата пясъчна алея, се разхождаше в тесния си двор едър слон. Ние се изправихме до оградата да погледнем и него. Щом ни забеляза, той се запъти тутакси към нас, подобен на жива планина от месо, вдигната на четири стълба. Ушите му приличаха на ветрила, с които се разхлаждаше и си пъдеше мухите, а отстрани на хобота му стърчаха притъпени жълти зъби — бивните му.