Слонът се изправи точно пред мене и направи нещо, което не бях виждал. Приклекна леко с подгънат крак и с наведена глава, сякаш ми се поклони, после протегна хобота си право към лицето ми.
Аз, естествено, бързо отстъпих назад, докато се убедих, че той не може да премине през здравата ограда.
Един посетител обясни на баща ми, а той ми преведе думите му, че Тантор, така се наричал слонът, иска пари. Това било таксата на всеки зрител.
Засрамен от малодушието си, аз взех от татко една дребна банкнота и с голяма предпазливост я подадох напред. Слонът през всичкото време стоеше търпеливо насреща ми, вперил в мене малките си насмешливи очички. Като разбра, че съм се престрашил най-сетне, той пое внимателно банкнотата с набръчкания си хобот. След това се обърна с лек поклон и се отправи към къщичката в дъното на двора. Едва сега забелязах, че там, зад едно прозорче, седеше неговият пазач.
Тантор сложи парите на прозореца, а пазачът му подаде половин хляб. Поел го с хобот, слонът го подхвърли ловко в устата си. Сдъвка го бавно, преглътна, натопи хобот в басейна, обърна го надолу и изля водата в гърлото си, а след това с повторно смукване плисна върху гърба си силна водна струя, също като душ.
В това време, докато го наблюдавах със зяпнала уста, на няколко крачки от нас застана един млад наконтен мъж с моден бял костюм. Като го видя, Тантор се насочи към него, поклони му се по обичая си и застана в очакване.
С лукава усмивка контето му подаде нещо. Слонът го взе, после пак се поклони. Убедих се, че никога не забравяше да благодари, и се засрамих много. Защото аз често пропусках да сторя това.
Но пазачът не му даде нищо. Видях как направи отрицателен знак с пръст.
Момъкът с белия костюм прихна да се смее и почна да се хвали нещо пред съседите си. Татко веднага ми обясни:
— Дал му трамваен билет. И сега му се подиграва, че бил глупчо.
Разбрал, че няма да получи нищо, Тантор спокойно тръгна назад, сякаш нищо не бе станало. Обиколи край оградата да провери дали не е дошъл нов посетител, та да му поиска таксата, смукна малко прах от земята и го издуха върху дебелата си кожа. После взе вода, направи си втори душ, наново смукна прах и пак напълни хобота си с вода.
А младото конте продължаваше да се киска самодоволно.
Слонът се върна по обратния път, като си вееше лениво с уши.
Изведнаж, тъкмо когато достигна пред контето, той насочи към него хобот и го изпръска с калната вода от главата до петите. Белият костюм в миг се превърна в някакъв мръсен парцал, а пък хубавото розово лице заприлича на маймуна, която кривеше устата си в най-чудни гримаси и мигаше бързо-бързо с очи, да ги очисти от полепналата кал.
Тантор погледна бегло жертвата си с насмешливите си очи и, ни лук ял, ни лук мирисал, продължи пътя си.
Много добре видях как острата му долна устна се нагъна така, че заприлича на човешка усмивка.
Оттогава никой вече не може да ме убеди, че слонът не знае да се смее.
На пустия остров
Петьо беше по-голям от другарите си. Нямаше в училищната библиотека и в кварталното читалище приключенска книга, която да не беше минала през ръцете му. Затова лесно убеди момчетата. Щяха да прекарат на малкия остров само един ден и една нощ — колкото да изпитат и те нещичко от това, което преживяват истинските корабокрушенци. Щяха да се хранят само със сурова риба и да пият морска вода. Така преживял цели шестдесет и пет дни доктор Ален Бомбар, който сам в гумена лодка преди години прекоси Атлантическия океан.
По-трудно се оказа да намерят лодка. Но най-сетне успяха да убедят Генчо, хазайчето на Васко, да ги откара с лодката на баща си. Всичко, разбира се, трябваше да стане тайно.
Малките заговорници оставиха на родителите си по една бележка с еднакво съдържание:
„Не се безпокойте за нас и не ни търсете. Ще се върнем утре за закуска.“
Петьо измъкна скришом харпуна на баща си. С него щяха да се изхранват. Нагласиха се в лодката. Генчо напъна веслата. След двадесет минути пристигнаха. Наистина не беше кой знае колко далеч, но все пак беше остров. Момчетата наскачаха на скалистата площадка, възбудени от предстоящото приключение. Последен излезе Генчо, привърза лодката с въже за един камък и рече: