Още под водата ловецът наниза плячката си върху стрелата на Петьо и така излезе на повърхността.
Тримата приятели стояха слисани. Най-много беше учуден, то се знае, Петьо. Никой не смееше да погледне другия в очите: единият, че ги бе излъгал, другите двама — че се бяха усъмнили.
— Хайде, бързо! — подкани ги Генчо.
Чак когато успя да измъкне лодката от подводните скали, той вдигна очи. Петьо седеше на среща му, без да сваля от него поглед, изпълнен със срам и благодарност, а може би и с някакво неосъзнато съжаление за станалото и с мълчалива молба за прошка.
Вълните продължаваха да нарастват.
Тюленова сълза
Можете да го видите всяка вечер в кръчмата до кея. Дребен, съсухрен, с износени дочени дрехи и изпито лице, от което поглеждат боязливо две безцветни, примирени очи. Не знам как се казва. Понякога си мисля — дали има име?
Научих историята му случайно. Изморен и жаден, привечер се прибирах от малкото заливче под скалите, където с маска и шнорхел бях гледал играта на кефалите. Рекох да изпия една лимонада и влязох. Всички маси бяха заети. Единствен той седеше сам на масата с шишенце в ръка. Попитах мога ли да седна и придърпах стола. И както отпивах от лимонадата си, ей тъй, колкото да не мълчим, подметнах:
— Рибар ли сте?
Той ме изгледа с кротките си очи:
— Бях…
— А сега?
— Премитам градината сутрин, преди да сте се събудили.
Замълчах неловко. Тогава пък той запита:
— А вие? Харпунджия ли сте? Гледам маска, шнорхел. Пък без харпун…
— Не ловя риба. Само плувам и гледам. Толкова е интересно. Все нещо ново…
Той отпи ракията си.
— Може… Не съм поглеждал… Не ща повече да видя морето!
— Защо сте го намразили толкова?
Той махна с ръка:
— О, тя е много дълга…
— Аз пък имам време. И обичам да слушам за морето.
Старецът пак отпи от ракията. Избърса уста с длан:
— Много отдавна беше то. Може да е било преди двайсет години. На мен ми изглеждат хиляда. Както знаете, тогава всички бяхме рибари. Нямаше друг начин да се изкарва хлябът. И аз бях рибар. И то от добрите, от тия, дето печелеха най-много.
Той се обърна към съседната маса:
— Паскале, кажи какъв рибар бях на младини! А?
Запитаният се усмихна.
— Баш рибар — отвърна той. — Де можехме да се мерим с теб!
Моят познайник продължи:
— Далянът ми беше долу, до Зейтин бурун. Маслен нос му викате сега.
— При тюлените! — възкликнах неволно аз. — Виждали ли сте ги?
— Дали съм ги виждал? Проклетници! Нали те съсипаха живота ми!
Гледах го, без да разбирам.
— Тя, моята, е много дълга — повтори той. — На хубаво място го бях натъкмил. Де що пасаж мине край брега, в моята мрежа ще се намъкне. От рибарлък не се печели много, ама аз никога не съм виждал толкова пари у себе си, както тогава… Паскале, я кажи колко пари имах! Джобът ми беше ей тъй издут…
Паскал търпеливо потвърди:
— Много! Никой не спори.
Метачът пак се обърна към мен.
И заговори равно и уморено, както се разказва история, повтаряна и преповтаряна безброй пъти:
— Всичко вървеше от хубаво към по-хубаво. Пък и млад бях. Но една заран… Отивам, гледам — мрежата почти празна! На другата заран — пак. Бре, що става? Свършиха ли се пасажите? Отбиха ли се от плитчините? Но не. Чайките се вият, показват, че минават, че пълнят даляните. На третата заран пак нищо! Взе да ми призлява. Три дни без улов — не е шега то. Всеки ден не минават пасажи. Ще се източат и толкоз! Рано-рано един ден отивам, гледам. Нещо става. До ко̀ла, дето е торбата, водата ври, клокочи. Приближавам и що да видя? В мрежата се заплело тюленче, а за да не се удави, друг тюлен, навярно майка му, го поддържа над водата да диша. Прегърнала го с перки, както майка носи дете на гърдите си. А мрежата? Каква ти мрежа вече — разкъсана, надрана, същинска дрипа. Знаете ли колко струва една такава мрежа? Цяло богатство за сиромаси като нас. Причерня ми, вярвайте. Па като обърнах веслото, та пата-кюта по двата тюлена, по големия и по малкия. Изведнаж, гледам, малкото притихна. Зле съм го цапардосал. Потъна. Майката го догони в дълбокото, пак го изнесе на повърхността, полюшва го насам-натам, гали го с лапи, търка глава о главата му, а то не мърда. Стана ми нещо, едно такова — как да го опиша? Не е за приказване. Сякаш дете бях утрепал. И да ви кажа, до днес ми се струва, че видях сълзи в очите на старата. Бога ми — като човешки. Обърнах лодката назад, та към брега.