Той поклати глава:
— Ей тъй почна то. Ако знаех що ще стане. Надвечер изтеглихме торбата. Шихме я, кърпихме я. Пак я поставихме. Отново се приготвих за богат улов. А на заранта що да видя? Мрежата раздрана. Ама как? Да ти се доплаче. Не само торбата, дето се събира уловената риба, ами и „хавлията“. Вие може и да не знаете. Хавлия викаме на мрежата, що отвежда пасажа до торбата. Някой рибар ми рече: „Злопаметни са, проклетниците! Смени мястото!“ А знаете ли как се сменя далян? Нейсе, отидох при бай Захари бакалина. Помагаше човекът на закъсали сиромаси като мене. Подписах му полица за десет хиляди, взех пет хиляди и купих нова мрежа и лодка. Помогнаха приятели. Закотвихме коловете с мрежата на ново място. А на другия ден — и там далянът изтърбушен. И още как! Сякаш цяла нощ тюленът не е правил нищо друго. Прескочил два даляна от предишното място. Само моя съсипал. Другите не барнал. Побеснях. Взех на горския пушката. Не му казах защо ми е. И вечерта се заложих с лодката. Стоя и чакам. По едно време гледам, нещо плува покрай коловете, премята се, дърпа. Грееше луна. Примерих се и гръмнах. Види се, улучих. Тюленът изквича като куче и изчезна. Помислих си: светих му маслото! И ми олекна. За пръв път от толкова време насам заспах спокойно, макар че пак нямах мрежа. На туй отгоре с дългове. Но щом като пречуках проклетника, щом като няма кой да пакости, все щях да се оправя. Млад бях и як. Като нямам мрежа, с въдица ще карам, докато се позамогна. На заранта рано-рано опънах платното и с бриза навлязох в морето. Пуснах парагадите. Тъй наричаме въдиците с много куки на една връв. И зачаках. Напълних една кошница. Изведнъж видях как веслото ми отскочи от лодката, потъна под водата. Подаде се за малко на стотина метра и пак изчезна. Тръпка полази по тила ми. Опитах да догоня греблото и крадеца с другото весло. Опитвали ли сте поне веднаж тъй да карате лодка? То се знае, отказах се. Отщя ми се и риболовът. А да се върна на платно не можех. Още не бе излязъл обедният бриз. Ща не ща, загребах назад с едно весло. Бризът не се яви, а връхлетя шквал. Тъй викаме на внезапна буря. Пое ми лодката, завъртя я, както си ще, понесе я безпомощна върху гребените на вълните. Кога свариха тъй да се разлудуват? Ще речеш, зла сила се бе разиграла под тях. Бързо-бързо долетях до брега. Едва успях да отскоча от лодката, когато тя се блъсна в скалата. Как сварих да се заловя за една издатина и да се изкатеря горе — не знам. Когато се опомних, бурята беше утихнала. Толкова й е силата. Но щом погледнах надолу, видях, че новата ми лодка се бе превърнала на трески, които подскачаха по вълните… Ами сега? Хеле, смилиха се някои. Коста Чолака, лека му пръст, ме взе за ортак. Сакат беше човекът. Той имаше лодка и далян, а аз — две яки ръце. Почнах пак да залагам мрежата, да опразвам торбата. И — проклетия! Тюленът ме намери и там! Още същата нощ превърна цялата мрежа на кълбо омотани конци. Чолака, лека му пръст, ме изгони същия ден. И прав беше човекът. Не му се сърдя. Тръгнах да моля другарите за съдружие. И чирак щях да стана, ако склоняха. Трябваше дом да издържам. Как ли не ги скланях. „Ще сложим даляните — виках, — по-далеч от носа, на съвсем друга плитчина, край Василико (Мичурин де), до Созопол дори.“ Не щат. Никой не рачи да има повече вземане-даване с мен. А бай Захари бакалинът, на когото бях подписал полица, си поиска това, що му се полага. Като има пари, да не е длъжен да ги харизва я? И нали си нямах вече ни мрежа, ни лодка, ни пари, взех, че продадох къщурката си. Платих борча, ама останах и без дом.
Той вдигна очи да ме погледне. В тях нямаше ни злоба, ни укор — може би само някакво неясно, детинско учудване, въпрос, още неполучил отговор, както куче, което не може да проумее защо са го били.
— Туй е то! — разпери той ръце. — Булката ме заряза, избяга при баща си. От Котел беше. А аз — що да сторя? Сам не знам как се пропих. Другите почват да пият по малко. А аз наведнъж. Още същата вечер, когато избяга жената, се натрясках. И сега съм пияница, посмешището на града…
Той пак се обърна към съседната маса:
— Паскале, нали съм най-голямото пиянище в града? Кажи де?
— Ама другарят не вярва ли? — отвърна сериозно Паскал.
Кръчмата гръмна от смехове. Засмя се виновно-глуповато и моят познайник. Но в крайчеца на окото му аз видях издайническата сълза, може би подобна на ония сълзи, които той мислеше, че е видял в очите на тюлена…