Харпунът
Доктор Захариев скочи:
— Откъде я имаш?
Както стъкмяваше казана за варене на сапун, хазайката му едва не изтърва буцата овча лой.
— Коя? — смънка тя. — Лойта ли?… Купих я. От Стамо. Комшийчето ни.
Доктор Захариев взе втвърдената буца и я разгледа внимателно. Нямаше съмнение. Правилната й конична форма със закръглена основа издаваше вътрешността на амфората, от която е била извадена.
— Кой е тоя Стамо? — запита той нетърпеливо.
— На Паскалица момчето. Малко калпазанин пада. По две години в един клас… Да не е крадена?
Доктор Захариев отклони отговора:
— Искам да го видя, да си поговорим. А ти остави сапуна. Аз ще купя лойта. Няма да загубиш. Запази ми я така, непокътната!
Озадачена, хазайката смотолеви:
— Виж го! Защо да не го видиш? Може да ти каже. На мен не ще… Отдавна продава лой… Из целия град…
После се провикна към отворения прозорец на горния етаж:
— Паскале, я заведи другаря Захариев у Стамови!
Едно мургаво къдрокосо момче притича по стълбата и без да каже нещо, поведе гостенина по тясната уличка между нависналите еркери на старите къщи.
— Какво четеш? — попита Захариев, като посочи книгата под мишницата му.
— Шерлок Холмс — отвърна виновно момчето.
— Харесва ли ти?
Очите на Паскал светнаха:
— Щом порасна, ще стана като него.
— Кой знае колко желания ще преминат дотогава. И аз какво ли не съм мечтал: и детектив, и иманяр, и пътешественик… А станах археолог. Никога не съм мислил, че моята професия е тъй интересна: и пътешественик, и иманяр, та и детектив… Защото и ние често като Шерлок Холмс… Той по един цигарен фас хваща убиеца, ние от един връх на стрела откриваме докъде са се простирали цели държави.
Стамо не беше в къщи. Майка му вдигна рамене:
— Къде е? Че знам ли го? Ни ме пита, ни ми се обажда.
Паскал хвана ръката на археолога:
— Знам къде ще го намерим.
И го поведе към брега. Долу, под скалата, в морето се виждаше самотен плувец с маска и шнорхел. От време на време плувецът се гмурваше в дълбочината, тялото му бързо потъмняваше, докато се превърнеше в размазано зеленикаво петно, след което отново изплувваше на повърхността и издухваше през шнорхела като кит малко водно фонтанче.
Паскал го посочи с пръст:
— Стамо.
Захариев потърси място за слизане.
— Аз вече ще си ходя — рече Паскал.
— Защо? Ела с мен!
— Ще ме бие.
— Кой?
— Стамо. Такъв си е — побойник.
Захариев се усмихна.
— Добре. Благодаря ти. Аз ще го почакам.
И се спусна по стръмния бряг, обрасъл с нацъфтяла луда краставица, до обливаните от прибоя скали. Седна. Зачака.
След малко до брега доплува едро, мускулесто момче. В ръката си държеше двуметров шиш от заострено и назъбено на върха бетонно желязо, на който пърхаше пронизан през хрилете сребрист кефал.
— Майстор си! — похвали го Захариев.
Момчето свали подводната маска от лицето си.
Отдолу погледнаха две големи, живи очи — погледнаха подозрително, дори враждебно.
— Само за туй ме бива! — отвърна Стамо, като подскочи на един крак с наведена глава, да изтърси водата от ухото си. Свали плавниците от стъпалата си и преди да тръгне нагоре, подметна:
— Ех, да имах истински харпун!
— Чакай! — спря го Захариев. — Да те питам нещо.
Стамо обърна глава:
— Какво?
— Искам да науча нещо… За лойта, която продаваш за сапун.
Момчето настръхна, изгледа го диво:
— От милицията ли сте?
— Не. Археолог. Нали знаеш, от тия, дето проучват старините: крепости, паметници, потънали старовремски кораби, котви… Тези, които изучават миналото…
Стамо мълчеше, мислеше бързо, преценяваше. Захариев продължи:
— Не познаваш ли миналото, няма да знаеш какво може да ти донесе бъдещето. Миналото на отделния човек — това е личният му опит. Историята — това е натрупаният опит на цялото човечество. Повече опит — повече мъдрост.
Стамо гледаше сякаш безучастно някъде към плажа. Не го слушаше. Но Захариев не се отчая.
— Някога в нашата страна цъфтяла висока култура. Прадедите ни строели градове, ваяли статуи, ковели накити, правели амфори… — И го изгледа изпитателно. Момчето трепна. — Но нахлували диви орди, събаряли градовете, чупели статуите… Хуни, печенеги, татари… Нима искаш да кажат хората: „Стамо ли? Хм! Той намери много амфори, цял древен кораб, и ги опустоши като хуните…“ — Момчето мълчеше упорито. — Това ми се щеше да ти кажа — завърши Захариев. — Лойта, която продаваш за сапун, е много стара. Може би от преди две хиляди години. Представяш ли си — две хиляди години на дъното… По нея можем да прочетем много неща: как са се хранили хората, как са търгували, с какви кораби… Затова те моля да кажеш къде я намери.