С подводната маска всички предмети изглеждат по-близки. Според Паскал до дъното нямаше повече от пет-шест метра. Той се сгъна, вирна крака над повърхността и заби към дълбочината.
Така го видя Стамо от един завой на пътеката. Той изруга и се спусна разярен по обратния път.
— Ще му нацепя муцуната!
Коста го последва начаса̀. Само за минута двамата се свлякоха по стръмния бряг до скалите. Изправиха се със стиснати юмруци.
— Зъбките му ще изкъртя! — заканваше се Стамо.
Времето минаваше, а гмурецът не изплувваше. Тревога смени яростта в очите на Стамо. Никой не може да издържи тъй дълго без въздух.
Без да се двоуми, той скочи във водата. След него се хвърли и Коста. С няколко гребвания достигнаха злополучното място и се гмурнаха надолу. Видяха го веднага. Оплел крака в мрежата, Паскал се полюшваше във водата като дрипа. От устата му излизаха последните мехурчета въздух. Очите му гледаха страшно ококорени, със застинал в тях ужас. Беше изгубил съзнание.
Стамо хвана мрежата, разкъса с яките си ръце полуизгнилите нишки, докато в това време Коста издърпваше настрана безжизненото тяло. После двамата го поеха и изнесоха на брега.
Стамо положи удавника на коляното си, изхвърли нахлулата в дробовете вода, после го положи на гръб, хвана ръцете му и ги задвижи ритмично: напред-назад. Когато се умори, смени го Коста. После пак Стамо, пак Коста…
Най-сетне Паскал задиша. Синината от лицето му се разсея. Очите му погледнаха учудено. Силите му се възвръщаха бързо. Той запита:
— Какво стана?
Спасителите му мълчаха. Сумтеха навъсени.
Паскал неволно си помисли: само Шерлок Холмс да не го види…
След малко Стамо процеди през зъби:
— Идваш да докопаш и ти нещо. Ама да знаеш, кокалите ти ще начупя!
Паскал потръпна от заканата, но намери смелост да отговори:
— Аз не съм крадец. Първо, защото лойта не е ваша, а на държавата… И, второ, защото не за мен, а за другаря Захариев, за науката…
— Той ли те прати? — прекъсна го Коста. — Да шпионираш…
— Не той… Аз сам… За науката това е богатство, чисто злато, негранясала лой за сапун…
— Я мълчи! — сряза го Стамо. — Ти ще ме учиш!
Стана.
— Можеш ли да вървиш сам? — запита той.
Надигна се и Паскал. Едва се удържа да не падне. Но отвърна дръзко:
— Мога!
Стамо и Коста тръгнаха напред, сърдити, мълчаливи, подире им се заклати, все още отмалял, Паскал.
При крайните къщи Стамо рече:
— А сега чупи се! И да не си посмял да кажеш… Мисли му…
Паскал тръгна сам. И право при Захариев. Но още неседнал, ето че на вратата се почука. Влезе Стамо. Паскал изтръпна. Вече нямаше да се отърве от боя. Стамо го изгледа тъй кръвнишки, че той неволно стана.
Доктор Захариев му направи знак с глава.
— Остави ни за малко сами! Навярно иска да ми каже нещо.
Паскал изчезна мигновено.
Археологът се обърна към новия си гост:
— Добре, че дойде сам… От заранта три пъти съм те търсил у вас… Да си поговорим… За туй-онуй… За мечтите си например…
Стамо мълчеше, загледан в пода.
— Аз ще ти разкажа за какво мечтая — добави Захариев. — Искам и ти да ми се довериш. Ти знаеш къде се намира едно съкровище, за което мечтая. Съкровище за мен, за учения… За тебе то е лой, от която можеш да вземеш няколко лева за харпуна… От друга страна, аз пък имам не един, а два харпуна. Но много не ми трябват. Стар съм вече. Ей ги там, подпрени в ъгъла.
Нямаше нужда да ги посочва. Стамо отдавна ги беше видял. Нищо друго не бе забелязал в стаята.
— Това искам да ти предложа — заключи Захариев. — Да се разменим.
Чак сега Стамо вдигна глава. В очите му пламна гордо, решително пламъче.
— Елате с мен! — рече той. — Вземете маската и шнорхела.
Захариев тръгна подире му. Като минаваха покрай пристанището, той каза:
— Ако е далече, по-добре да отидем с лодка.
Седнаха в една лодка. Лодкарят запали мотора. Подкара. Вълната се плисна в кея.
Стамо, който досега бе мълчал, заговори:
— Не ща харпун… Не ща да ми се плаща… Само да ви докажа, че не съм като хуните… Паскал щеше да се удави заради тая лой… Аз да не съм по-лош от него! За един харпун ли съм? — Той сви устни. — Мога и със стария.