После камионът тръгна по моста над залива Порт Джексън. Казваха, че бил най-големият висящ мост на света, дълъг два километра, висок петдесет метра и широк петдесет метра. Отдолу минаваха преспокойно и най-големите океански параходи. Редом с асфалтената лента, омекнала от жегата, запълнена с цяла река автомобили в шест редици, лежеха две железопътни линии, по които от време на време профучаваше грохотещ влак, две трамвайни линии и два тротоара за пешеходците. Край залива се бе ширнал двумилионният Сидней. Кокетните сгради с розови, зелени и жълти покриви се издигаха сред свежата зеленина на парковете, над ярката пъстрота на градините и белия пясък на алеите. Не напразно сиднейци се гордееха със своя град, най-големия град на континента, не напразно го бяха кръстили „Южната кралица“.
Камионът достигна отсрещния бряг, прекоси промишления квартал и пое на юг, по шосето за столицата Канбера, а Боби се изтегна по гръб върху пълните чували. Загледа се в плътната облачна пелена, която от една седмица насам беше забулила обикновено тъй синьото небе и през час-два обливаше света е потоци вода. „Ех, ако аз не му избягам — помисли си Боби, — кой друг ще му избяга?“
Беше влажно и задушно. Наближаваше Коледа. А в Австралия Коледа е посред лято, когато валят и дъждовете. Зимата е суха. Всичко изсъхва. Преди да тръгне, баща му разправяше, че сега в България е зима, полето и къщите са покрити със сняг, реките — сковани в лед.
Камионът продължаваше да лети по асфалтеното шосе през обраслата с високи евкалипти савана. Боби беше слушал, че този евкалипт е най-високото дърво на света, по-високо от петдесететажен небостъргач. Под такъв великан не оцелява ни дърво, ни храст. Защото има мощни корени, които проникват до седемдесет метра дълбочина и пресушават почвата като помпа. Остават само тревите, чиито корени са плитки. Чудна гора, гора-пасище! От хоризонт до хоризонт насечено с бодлива тел на огромни четириъгълници, в които пасяха безброй стада. Равнина като тепсия. Всяко момче знае, че Австралия е най-малкият континент на света и най-плоският, най-ниският.
Неусетно Боби заспа. Събуди го груб глас:
— Ами ти бе? Как си попаднал тук?
Момчето отвори очи. Валеше силен дъжд. Шофьорът бе спрял да завие товара с брезент и така го бе открил.
— Аз… Аз…
— После ще се изясняваме. Сега помогни да опънем чергилото!
След една минута измокреното момче седеше в кабинката.
— Е, разправяй!
Боби се запъна:
— Отивам… В Мелбърн… Да, в Мелбърн… При леля…
Шофьорът го погледна недоверчиво с крайчеца на окото.
— А вие? — запита Боби. — Накъде?
— Към Уелс. На фермата.
— Ваша ферма?
— Ами, моя! Стригач съм, ратай. Босът, господарят, ме изпрати да откарам в Сидней месо. Аз пък се явих на конкурса за най-добрия стригач. Ако бях спечелил, щях да имам и аз ферма. Но без късмет за къде? Победителят острига само една овца повече от мен. И ето — сега пак съм ратай. Пак ще стрижа чужди овце. — Той плю през прозореца. — Овце! Навред овце! Валутата на Австралия! На мериносов косъм се крепи лирата ни. Но мен не крепи.
Той отби от пътя, да не сгази двама полуголи черни туземци.
— Виж, тези са по-зле и от нас! Те, някогашните господари на страната. Ха, ха! Белите ги стреляли и ги тровили като плъхове, за да очистят от тях пасища за овцете си.
Изведнаж той се обърна към пътника си:
— В Канбера ще те предам в участъка — да те върнат в къщи. И моят син веднаж така, без да пита…
Боби замлъкна изтръпнал. А шофьорът продължи, сякаш не бе казал нищо тревожно:
— Телените огради вече са излишни. — И посочи вкопаната в земята мрежа, която се простираше до хоризонта. — Дедите ни докарали зайците. Харесвало им заешко печено. А тук няма хищници. Само дивото куче динго. Зайците се намножили толкова, че не оставяли трева за овцете. Доскоро те бяха най-страшните ни врагове. Стреляхме ги, тровехме ги, докарвахме от Европа лисици. Напразно. Най-сетне учените се сетиха да ги заразявате някаква заешка болест, та си отдъхнахме. Останаха само кенгурите…