На другата заран над океана неочаквано легна гъста мъгла. За да не се сблъскат, корабите пищяха непрекъснато със сирени и биеха тревожно камбанките си. На бака стояха неотлъчно двама моряци, които се взираха в мъглата. Бяха навлезли вече в опасната зона на ледените планини, които се откъртваха някъде на юг от чудовищните ледници на Антарктида и се разнасяха с течението на север.
До фалшборда, където се бе облакътил Боби, застана харпунерът. Помълча малко, после рече:
— И аз някога така, като теб… Избягах от къщи…
Боби отвори уста да възрази, но се въздържа. Нима трябваше да се издаде пред първия срещнат човек?
— Баща ми беше банков чиновник — добави старият моряк. — Но аз мечтаех за море, за пътешествия. Метнах се на първия кораб и избягах. Скоро разбрах, че съм сгрешил. Но беше късно. Когато след две години плаване се върнах у нас, научих, че татко умрял. Удар. Бях го убил аз, който уж го обичах…
Боби го гледаше подозрително. Дали не го изпитваше хитро?
— Вече нямаше кой да ми помогне — продължи харпунерът. — Ща не ща, пак тръгнах по море. И тъй до днес, с тоя касапски занаят… И всичко заради това, че не послушах баща си, че избягах от него…
— Ама аз… — възрази боязливо момчето. — Аз не бягам от баща си… Аз търся него…
— А радиограмата?
— От един полицай… Баща ми е в България…
И в изблик на искреност му разправи всичко.
Харпунерът се замисли:
— Той ще те чака в Нова Зеландия, на пристанището в Уелингтън. Но ще видим дали ще те дочака.
Нова Зеландия! Нова Зеландия! Боби опитваше да си припомни нещо. И изведнаж се сети. „Децата на капитан Гранд“ от Жул Верн. В страната на гейзерите и дървовидните папрати, сред канибалите.
В този миг покрай борда премина ято пингвини, които се гмуркаха сред нарасналите вълни като делфини. След тях фучеше подобно на жива торпила някакво едро петнисто животно.
— Морски леопард! — обясни харпунерът. — Тюлен-хищник! Най-опасният им враг!
Подплашените птици-гмурци и настървеният им преследвач изчезнаха в мъглата.
— В Антарктида няма земни хищници — додаде харпунерът. — Ни бели мечки, ни вълци, както в Арктика на север. Иначе пингвините не биха оцелели. Но в морето ги чака морският леопард…
Мъглата се поразкъса.
— Тук нейде се е подвизавал новозеландският Том — подметна старият харпунер.
— Кой, кой? — запита момчето.
— Един кашалот-страшилище! Умен и дързък. Никой не можел да го победи. Обръщал лодки, потопявал кораби. Насреща му пратили бойна флота. Напразно…
Боби се озърна боязливо.
— Не се плаши! — успокои го морякът. — Става дума за старите гемии. Нашият китобоец е здрав.
— Кой? — изпъчи се Боби. — Аз ли се боя? Види се, не ме познавате.
Матросът от бака се провикна:
— Кит!
Харпунерът се озова мигновено до оръдието, а Боби се изправи зад него, вперил поглед в мъгливата далечина. Нима беше кит това? Повече приличаше на подводен вулкан — така клокочеше водата.
Харпунерът извика:
— Кашалот и калмар! Нали знаеш, че калмарите са любимото меню на кашалота? Малцина са виждали това. И аз за пръв път…
Оръдието изтрещя. После моряците от макарата се заеха да намотават въжето, да притеглят назад плячката си — същинска плаваща скала, омотана с някакъв невероятен възел от петнадесетметрови пипала, подобни на гигантски маркучи. Калмарът беше мъртъв, нагълтан до половина в китовата уста. Боби потрепера, като видя очите му. Изпъкнали, огромни като бакърени тепсии, зли…
Китобоецът повлече плячката си към кораба-база.
— А кога ще бъдем в Уелингтън? — запита Боби.
В съзнанието му се въртеше само мисълта за предстоящата опасна среща.
— Други ден! — отвърна новият му приятел.
— Значи, дотогава трябва да открадна някоя лодка!
— Няма нужда! — засмя се харпунерът. — Аз вече намислих нещичко. Като пристигнем, аз ще те откарам с лодка на брега. Ще те стоваря другаде. Все едно че си ми избягал.
Ала и след това решително уверение тревогата продължи да стяга в ледените си пръсти сърцето на момчето. Щом като Червенобрадия го бе намерил и тук, на хиляди километри от Мелбърн, през цялото Тасманово море, би ли могъл Боби да му избяга, когато попаднат заедно на един остров?