А защо пък не? Щом героите от романите могат.
С такива мисли в течение на няколко дни, които с отдалечаването от полюса се скъсяваха, Боби дочака края на антарктичното си пътешествие. Най-напред в далечината се показаха заснежените върхове на Южния остров, който постепенно изостана, потъна, изгуби се зад хоризонта. Напреде им се ширна осеяният със скалисти островчета Пролив на Кук, разделил Нова Зеландия надве.
— Тук се е подвизавал Белият лоцман! — подхвърли харпунерът.
— Какъв лоцман?
— Един бял делфин. Причаквал корабите и ги превеждал безопасно през рифовете на пролива.
В далечината блясна заливът на Уелингтън. Тогава видяха моторницата, която летеше насам, проточила зад кърмата си дълга пенлива опашка. Харпунерът отправи натам далекогледа.
— Какво каза ти — с червена брада, така ли?
Изтръпнал от уплаха, Боби грабна бинокъла.
Наистина с лодката идваше той, врагът. Червената му брада и косата му грееха като пламък около загорялото му лице. Харпунерът изруга:
— Обърка ни сметките!
— Щом спре до борда — закани се Боби, — ще търкулна отгоре му тоя варел.
— Дано да не стане нужда и от него!
А моторницата приближаваше бързо, направи полукръг и се прилепи до кораба. Червенобрадия се хвана за стълбата. В същия миг Боби се сети. Прекрачи фалшборда, стъпи на перваза и се прикри зад парапета. После запълзя дебнешком, все извън борда, към стълбата. Спусна се по нея в лодката, запали мотора и се насочи към брега. Ха, ха, ха! Пак го надхитри! Като повечето сиднейски момчета умееше да управлява и платноходки, и моторници. После се обърна. Разгневеният му неприятел крещеше нещо от борда, а харпунерът зад него му правеше неразбрани знаци. Сякаш го викаше да се върне. Полудял ли бе?
Лодката доближи скалистия бряг, над който се виеха облаци албатроси, буревестници, корморани и чайки. Момчето я вкара в първото по-тихо фиордче и скочи на скалата. Изкатери се пъргаво на върха й. Разбра мигновено. Вместо на брега бе попаднало на някакво скалисто островче на двеста метра от истинския бряг. Затова се обърна към лодката си. И ужас! Течението я отвличаше навътре в пролива. А от китобойния кораб се бе отделила друга лодка, която бързо приближаваше. Кой можеше да бъде вътре? Само Червенобрадия! Ами сега?
Внезапно той извика. Едва се задържа да не се строполи долу.
Насреща му в малка дупка на скалата мътеше едра птица, която бе извърнала към него човка и ядно съскаше. Но не тя го изплаши. Редом с нея лежеше някакво страшно животно — навярно малък крокодил, който раззина уста и скочи напред. Боби се спусна да бяга по ръба на скалата. Но отпреде му се изпречи второ крокодилче, отляво се надигна трето.
Обезумял от уплаха, Боби рипна във водата и заплува към брега. Ето, доближи го! Оставаха още десетина метра, не повече! В този миг зърна до себе си някакво животно. Акула! Не! Не беше акула. Повече приличаше на тюлен. Значи, морски леопард! А морският леопард е хищник! И в следния миг ще го нападне, ще го разкъса!
Момчето размаха лудо ръце, достигна скалата, вкопчи в нея пръсти, разрани ги до кръв в полепналите морски жълъди. Но успя да се измъкне невредимо. А звярът продължаваше да се гмурка в бистрата дълбочина с плавни извивки. Отвъд островчето с крокодилите лодката на Червенобрадия догонваше празната моторница. Боби беше уверен, че щом открие измамата, детективът ще излезе на брега, за да го подгони отново. Затова не остана да си почине, а забърза нагоре, излезе на крайбрежното плато. До самия му край минаваше асфалтено шосе и на него беше спрял луксозен автобус.
Шофьорът, млад мургав мъж, го изгледа любопитно.
— Ами ти откъде изникна?
— От морето. Не си ли личи?
Шофьорът се усмихна. Как да не личи? От дрехите му шуртяха още ручейчета вода.
— А защо с дрехите?
— Защото… Защото…
Да излъже ли? Нещо в очите на младия мъж го предразполагаше към искреност.
— Избягах от кораба.
— Аха! — вдигна вежди шофьорът. — Юнгата направил беля.
— Не! Не съм юнга. Гони ме един полицай.
— Значи, още по-лошо!
— Не е толкова лошо — възпротиви се момчето.
И повече не се стърпя, разказа историята си. Стигна и до островчето с крокодилите.
Шофьорът се разсмя неудържимо:
— Това е туатара. Съвсем безобидна животинка. Яде насекоми, червеи и миди. Живее в една дупка с буревестника. Старците казват, че е безсмъртна, а учените — че живее петстотин години. На големите острови ги няма вече. Изядоха ги свинете.