Не спряха никъде, а продължиха към север. Сега неуморният екскурзовод разправяше за далечното минало на страната, за заселването й от маорите, за техния бит, за каменните им оръжия, за прекрасните им дърворезби, за непрекъснатите им племенни войни, изродили се поради липсата на месна храна в истинско канибалство, за първото проникване на европейците, за жестоките битки с непокорните туземци, за победата на завоевателите.
Боби се смая как е научил всичко това, а повечето от пътниците вече дремеха, напечени от слънцето.
Някаква натруфена дама с черни очила се обади:
— Има ли още канибали? Ще видим ли някой?
И се озърна тревожно.
Екскурзоводът се засмя. После посочи шофьора.
— Ето ви един жив маор — Тиракотене!
Боби зяпна от учудване. Този добър човек маор, потомък на човекоядците! А очилатата леди възкликна:
— Той не е черен!
— Полинезийците не са чернокожи. Цветът им е малко по-бронзов от нашия и чертите им са близки до европейските. Произходът им все още не е изяснен. Като отлични мореплаватели са се разселили из целия Тих океан — от Великденския остров на изток до Хавай на север и Нова Зеландия на запад. Те са почти бели и имат равни права с чисто европейското население.
Без да отделя очи от асфалтената лента, Тиракотене се наведе към Боби:
— Право да копаят пътища, да пасат овце и да бъдат ратаи във фермите, ако не искат да мрат от глад в пущинаците, където са ги натикали чистите европейци.
Автобусът продължаваше да лети към север. От двете страни на пътя се ширеха сочни пасища, разделени с бодлива тел на правилни квадрати, в които пасяха овце. Овце и овце! Наляво и надясно! Като в Австралия.
— Краят на овчарите! — проехтя микрофонът.
Но овчари не се виждаха. При тези огради нямаше нужда от тях. Понякога пътят минаваше през малки градчета — Парапараума, Отака, Левин, Фокстон, Булс, Тайпахе. Спокойни, тихи, с ниски къщички сред китни градини.
После навлязоха в планината. Шосето закриволичи сред гъсти вечнозелени гори. Екскурзоводът не пропусна да каже няколко думи и за местната флора.
— Вижте! Преобладава вечнозеленият бук. Но има и много планински кедри.
— И палми! — рече да се похвали със знанията си някой.
— Не са палми, а дървовидни папрати, двадесет метра високи. А тези великани са боровете каури, най-забележителните ни дървета.
Боби вдигна поглед. Наистина — великани! Високи колкото двадесететажна къща, дебели три метра, внушителни.
— Навлизаме в Страната на гейзерите! — добави водачът. — Вулканичното плато! Ето, насреща е вулканът Руапеху. В угасналия му кратер има вряло езеро. Значи, не е съвсем угаснал. Нямаме време да се качим да го видим. Досадно, нали! Зад него пък се вижда Нгаурухое. Ясно е, че той не спи. Върхът му и сега дими.
Напреде им лъсна езерото Таупо, около което изхвърляха врящите си струи множество гейзери. Туристите спряха и последваха водача към електростанцията, която работи с горещата вода на гейзерите, но Тиракотене дръпна Боби настрана и го заведе при езерото. Пусна въдица. Само след минута извади едра пъстърва. Отнесе я до съседния врящ извор и я натопи направо с въдицата.
Наблизо пасеше стадо. Мирно и кротко. Изведнъж овцете се разлудяха, заскачаха, пръснаха се безредно.
— Кеа! — рече Тиракотене. — Папагал, най-големият им враг!
Боби гледаше недоверчиво. Веднъж се изложи — втори път няма.
— Виждаш ли папагала върху гърба на оная побесняла овца? Той дълбае с клюн гърба й, яде сланината й.
Овчарят вдигна пушката си и стреля. Кеа се преметна надолу.
— Всеки има право да убива кеа — обясни маорът. — Има право да убива и зайци, и елени. Белите сега опитват да поправят глупостите си. Преди години докарали зайци, но нали тук няма хищници, зайците се намножили и изпояли тревата на овцете и кравите.
— Също като в Австралия — подметна Боби.
— За борба с тях внесли невестулки, ала невестулките предпочели безпомощните киви-киви вместо бързокраките зайци.
Шофьорът стана:
— Готово! Рибата е сварена. Така от векове си готвели храната прадедите ми, канибалите.