Той се разсмя добродушно, ала момчето неволно погледна настрана, да се увери, че не е само. И видя близнаците, които единствени бяха останали в автобуса. Смут стегна гърдите му. Защо стояха тук, какво кроеха? Без охота изяде вкусната риба.
Тиракотене, незабелязал нищо, добави:
— Страната на чудесата, според чужденците едно от най-забележителните кътчета на земята. Може! За нас е само едно — родина. Хубава или лоша, обичаме си я! Те се чудят и на една речица на не повече от час оттук. При единия и бряг можеш да свариш риба, при другия да я заледиш. В нея се вливат два потока — единият от ледниците, другият от гейзерите. Текат много бързо, затова не се смесват…
Туристите се върнаха и насядаха в колата, която отново пое напред. Боби усещаше главата си замаяна от бързо сменяващите се пейзажи, от грамадата нови впечатления, от натрапчивия глас на екскурзовода, който сякаш искаше да набие на всяка цена в съзнанията на преситените си слушатели повече знания за страната си, да ги смае. На тънки повлекла се носеха мъглите от горещите извори. Миришеше на сяра.
По тъмно пристигнаха в курорта Ротаруа. Навън валеше силен дъжд, затова пътниците се пръснаха по стаите си в хотела. Тиракотене остана да оправя мотора, а Боби седна в хола да го почака. Ненадейно от двете му страни застанаха двамата туристи близнаци.
— Не говори! — заповяда единият. — А слушай!
И вдигна ревера си. Отдолу лъсна значката му. Боби се озърна тревожно, затърси с поглед изход.
— Не опитвай да бягаш! — намеси се и другият. — Защото…
Той посочи с очи дясната си ръка, сложена заплашително в джеба на сакото, където личеше цевта на пистолета.
— Какво искате? — запита с пресъхнали устни момчето, забравило романите и всичките си способности.
— Да ни последваш! И — ни гък!
Тихо и безмълвно тримата напуснаха хотела. За няколко минути таксито ги откара на гарата. Едва успяха да се качат, и влакът потегли. Така Боби не успя да разгледа известния в цял свят курорт — не видя хотелите му, минералните и калните му бани, древната дървена маорийска крепост. Но сега съвсем не го интересуваха нито бани, нито история! Седеше свит на седалката и мислеше, мислеше. Да скочи ли от вагона? А какво би спечелил? Само счупен крак, с което няма да помогне на баща си. Тогава?
Призори достигнаха Окленд, най-големия град на Нова Зеландия. Хванали го грижливо подръка като любими братя или чичовци, близнаците го изведоха от гарата, качиха го отново на такси и го отмъкнаха на пристанището. Докато единият детектив показваше документите на митничаря, другият дръпна арестанта си към кея, където бе акостирал пътническият параход.
В този миг високоговорителят подкани пътниците за Нумеа да заемат местата си. Но телохранителите му не го оставиха да им задава въпроси. Набутаха го нагоре по трапа.
„Нумеа! — премисляше трескаво Боби. — Че къде ли беше тая проклета Нумеа?“ Не си спомняше такова пристанище в Австралия. Пък и каква полза, ако го знае? Все същото, все арестант! Нима заради някаква си Нумеа трябваше да помни всичко, с което беше натъпкана тая скучна география?
Още с влизането си в парахода детективите го въведоха в тясната каюта и заключиха подире си вратата.
— Сега да се разберем! — рече единият. — Кой е баща ти?
— Че не знаете ли? Петър Станков, търговец, от Сидней.
— Лъжа! А майка ти?
— Мама е умряла отдавна. Сега у нас живее леля й, баба Патриция.
Детективът го изслуша търпеливо. После пъхна в ръката му една изрезка от вестник. Боби прочете:
„На 26 декември е изчезнал от дома си петнадесетгодишният Том Маккинли, син на известния сиднейски индустриалец Маккинли.“
— Това си ти, нали? — рече единият близнак.
— Наричам се Боби, не Том!
Другият детектив махна с ръка. После постави на масичката лист хартия, пъхна между пръстите му автоматична писалка и каза:
— Пиши! „Мили татко, изпрати веднага по сметка — многоточие (номера ще впиша аз) в банка — многоточие (и това ще попълня аз) десет хиляди лири. Ако не изплатиш тая сума или ако опиташ да предупредиш полицията, никога вече няма да ме видиш. Подпис: Том.“
Боби се взря в пазачите си изумен. Значи, не бяха никакви полицаи, а бандити-изнудвачи! Той тръсна глава:
— Няма да подпиша! Аз не съм Том Маккинли!
Бандитът дръпна листа:
— Тогава ще си го надраскам аз. А ти ще бъдеш на наше разположение, докато другарите ни получат паричките.