Една минута след това пазачите на лепрозориума изведоха навън малкия беглец, след като бяха дезинфекцирали обувките му. Той се качи на първия автомобил, който отиваше към пристанището, решен да напусне острова час по-скоро. Защото не подозираше, че престъпниците са вече обезвредени.
Там опита да завърже разговор с моряците на пет-шест кораба, да се осведоми за къде отиват, кога ще тръгнат, имат ли нужда от матроси, но все безуспешно. Или не им предстоеше скорошно отплаване, или щяха да се връщат към Нова Зеландия и Австралия, или пък екипажите им бяха попълнени…
Най-сетне на крайния кей Боби видя един стар моряк с капитанска фуражка, надвесен от борда на малката си шхуна, който разправяше оживено нещо на друг моряк, седнал на железния пън и опрял боси крака върху вързаното за него корабно въже.
— От всичко най мразя лъжата! — задъхваше се капитанът от възмущение. — Казвам му: „Ще ти платя повече от Шери, но да не ме излъжеш!“ „Честна дума“ — зарича се той. После зарязва и мен, както заряза Шери, премина при Шосон. И ме закотви на това корабно гробище, където не моторист, ами юнга не можеш да вземеш. И сега за къде съм без моторист? Ще ме превари конкуренцията, ще обере копрата и седефа…
Боби взе решението си изведнаж, както винаги.
— Вземете мен! Разбирам от мотори.
Капитанът го изгледа подозрително. Пълен, белокож, с червени очи, с червена моряшка брада и червен нос. Боби се поколеба за миг. Все с такива червенобради ли ще се разправя?
— Я ела да те видя! — рече капитанът.
Малкият моторист премина мостчето на два скока и се изправи отпреде му.
Старият моряк го разучаваше с червените си очи.
— Не си тукашен. Трябва да знам кой си. Хайде думай! Ама само истината. Аз съм Дик Честния. Мразя лъжата!
Ще не ще, нему момчето разправи и патилата си.
— Добре! — отсече капитанът, след като го изслуша. — Влизай в машинното! Тръгваме веднага! Няма време!
— Ама накъде? — запита нерешително Боби.
— Ти за къде се тъкмиш?
— Към север — по-близо до България!
— Е, и аз съм нататък…
Боби не разпитва повече. Защото в същия миг съгледа на пристанището едрата фигура и огнената брада на стария си враг. За секунда скочи при мотора и го запали. Шхуната се разклати, отлепи се от заплава.
Как го бе подушила чак тук тая проклета полицейска хрътка? Но и сега нямаше да го хване, както не го бе хванала досега.
Отгоре, през люка, долитаха заповедите на капитана:
— Пълен напред! Стоп машина! Напред! Пълен!
Едва привечер, когато заникът разля върху океана огнената си лава, капитанът се провикна:
— Стоооп машина! Излизай на палубата!
Боби се изкачи по стълбата, преуморен и замаян от нафтените па̀ри. Чак сега видя останалия екипаж: полинезиецът Тангихиа, подобен на добре обгорял по плажовете европеец, който въртеше с боси крака щурвала, седнал на щурманската рубка, и черния като катран къдравокос меланезиец Какобау, който пък се бе покатерил по вантите, за да оправи платното. След малко от камбуза се измъкна и кокът — нисък, сбръчкан, с жълта кожа и с далеко разположени коси очи глухоням малаец.
Всички седнаха пред щурвала да се хранят. Вечерята беше проста, но вкусна: печени летящи риби и банани.
Черният Какобау разкри белите си зъби в широка усмивка:
— Каи-каи пристигна!
За пръв път Боби чуваше с ушите си ужасното наречие „пинджин-инглиш“, на което говорят туземци и европейци из тия области.
„Каи-каи пристигна“ означава „яденето е готово“.
Изведнаж Боби забеляза, че слънцето се е извъртяло откъм левия борд.
— Капитане — обърна се той възмутен. — Вие казахте, че ще плаваме на север…
— Е?
— Курсът е на изток!
Капитан Дик помълча, после изригна куп ругатни:
— Ти ли ще ми даваш ум за курса! Нов моряк си, затова ти прощавам. Ама друг път да не си посмял да питаш! Капитанът не дава обяснения никому. Той отговаря за курса. Запомни!