Смутено от грубостта му, момчето млъкна. Прибра се в кубрика и се хвърли на определеното му легло. Заспа мигновено.
На разсъмване го събуди гласът на Какобау:
— Хайде, слънцето стана!
Боби се надигна. „Слънцето стана“ може да означава само едно — „Слънцето изгря“.
Изскочи на палубата.
— Проклет щил! — процеди през зъби капитанът. — Тръгваме само на мотор. Пали!
Наистина платната висяха неподвижни и отпуснати.
Чак към обяд вятърът отново ги наду и Боби по заповед на капитана угаси мотора. Веднага излезе на палубата. Наоколо, от кръгозор до кръгозор, се люшкаше яркосиният океан, отразил в хиляди искри блясъка на отвесното слънце. Редом с кораба лудуваха делфини. Понякога от разлюляната водна повърхност излитаха в сребристи залпове орляци летящи риби, които профучаваха във въздуха стотина-двеста метра и цопваха сред вълните, догонвани от безпощадните си врагове рибите корифени, чиито златисти гърбове проблясваха сред океана като златни торпеда.
В сянката на кораба плуваха две гигантски сини акули, сякаш привързани към борда с невидими въжета.
— Акули чакат каи-каи! — подметна Какобау.
— Гладни ли са? — досети се Боби.
— Чакат как-каи — който падне, все едно Какобау, капитан Дик, Боби…
Боби трепна. Неволно отстъпи от фалшборда, седна под брезентовия навес, замисли се. Къде ли го отнасяше тоя кораб? Колко ли щеше да го забави? Меланезиецът седна до него.
— И Какобау се бои от акули. Не обича морето.
— Я! — зяпна от учудване Боби. — Тогава защо си моряк?
— Защото на Фиджи няма каи-каи за Какобау. Белите казват на Фиджи „Щастливи острови“. Щастливи само за белите. Белите искат много работа, дават малко каи-каи. Само таро. А на кораба има по-малко работа. Има и „банан-бик-месо“…
Тангихиа, който ги слушаше от командната рубка, се изсмя:
— Това значи салам. Все едно „банан от месо“. Какобау е луд за салам…
— А Тангихиа? — запита Боби. — И той ли напусна острова си, защото няма каи-каи?
Полинезиецът замълча. Вместо него отговори Какобау:
— Не затова! За друго. Ураган прави насам-натам! Когато ураган избягал, няма жена на Тангихиа, няма деца. Сега Тангихиа сам. Затова…
Сърцето на малкия моряк неволно се сви при простия разказ за тази жестока трагедия.
Внезапно отдясно долетя отсечен гръм. От водата излетя огромно плоско тяло и плясна повторно с трясък върху повърхността. Скочи трети път, четвърти път.
— Манта! — махна пренебрежително с ръка черният меланезиец. — Скача, гърми. Прави каи-каи. Оглушава рибата.
През час, през два неволният мореплавател откриваше нещо ново, нещо интересно и невиждано — ту риба меч, ту глутница риби платноходи с високи, гръбни перки, ту стадо морски костенурки, ту увиснал неподвижно в нажеженото небе албатрос.
По едно време той погледна през десния борд. И извика:
— Кит! Кит!
Както държеше с крака щурвала, а с ръце дялкаше въдица от черупка на костенурка, Тангихиа сви устни:
— Я си спомни каква е опашката на китовете и делфините — хоризонтална или…
— Тази е отвесна…
— Значи, не е кит! — отсече полинезиецът. — А риба. Само името й китско. Китова акула.
— Акула! — настръхна Боби. — Може да те лапне цял!
— Тя не яде хора. Само рачета и дребна риба.
Боби смънка:
— Ама да не мислиш, че съм се уплашил!
Така, в безброй срещи с обитателите на океана, в разговори за техните привички измина и вторият ден, и третият…
Привечер Тангихиа посочи в далечината някакъв дим.
— Фонуа Фооу, Соколовият остров! Вулкан! Почти до водната повърхност. От време на време изригва пепел. Натрупва го върху кратера си и островът се подава над водата. Но вълните го разрушават и той изчезва до ново изригване.
На другата заран корабът спря пред нисък коралов остров, обрасъл с кокосови палми, банани, батати, царевица и дини.
Капитан Дик скочи в лодката да отиде на брега. Черният Какобау хвана веслата. Загреба с мускулести ръце.
Щом се върнаха, Боби веднага запита:
— Къде сме, капитане?
— Остров Тонгатабу. Британски протекторат.
— Туй пък какво значи?
— Уж независим, а то зависим. — И сам се изсмя на остроумието си. — Но дълго е пазил свободата си. От Нова Гвинея до Великденския остров по цяла Океания има само колонии. Единствени островчетата Тонга имат собствена държава. Цялата земя принадлежи на кралското семейство. Има две забележителности. Едната е кралицата Салоте, чиито прадеди от хиляда години са вождове. Династията й е по-стара от всички европейски династии. Другата е костенурката Туи Малила, което значи костенурка-крал. Още Джеймс Кук преди триста години я подарил на тогавашния вожд, прадядото на кралица Салоте. Оттогава Туи Малила живее в двореца, обкръжена с уважението и почитта на тонганците.