— Пресичаме екватора!
Боби знаеше отлично, че екваторът е мислена линия, най-дългият паралел, еднакво отдалечен от двата полюса, и въпреки това погледна океана. Все му се искаше нещо да го подсказва — поне някакво течение с по-особен цвят или нещо друго.
Големия Боб продължи:
— Служил съм в Нова Гвинея една година. Навярно знаеш, че половината от острова е индонезийско владение, а другата половина — наше, все едно Австралия. А туземците, папуасите, се бунтуват. Пък ние не можем да си ходим — имаме си плантации кокосови палми, какао, памук, тютюн — и евтина работна ръка. И нефт, злато, платина. Много племена от вътрешността още не познават парите.
— А с какво пазаруват тогава?
— С черупките на морските охлювчета каури.
Боби си спомни, че на една снимка във вестник бе видял как изглеждат папуасите — черни и рошави, почти голи, накичени с гривни, в носа с глигански зъби, а в ушите с по десет обеци.
Големия Боб добави:
— Другаде по света хората месят хляб от пшеница, от царевица, от картофи, от плодовете на хлебното дърво. А тук от дърво. Не се учудвай! От сърцевината на саговата палма. Тук за достойнството на мъжа се съди по броя на жените и на прасетата му. И още нещо, което е имало голямо значение в миналото — мъж, който не е отрязал главата на нита един враг, не може да се ожени. В миналия век сред човекоядците папуаси е живял руският учен Миклухо Маклай…
Боби слушаше зяпнал от почуда.
Един ден корабът отмина и Молукските острови.
— Това са прочутите Острови на подправките — не пропусна случая да му предаде поредния урок Големия Боб. — На черния пипер, на карамфила и индийските орехчета, заради които Васко да Гама заобиколи нос Добра надежда и прекоси Индийския океан, Христофор Колумб откри Америка, а Магелан направи първото околосветско пътешествие. Имало е защо — подправките тогава са се ценели по тегло наравно със среброто.
Най-сетне достигнаха Борнео.
— Приготвяй се! — нареди му Боб Хопкинс. — Ще те откарам с хеликоптера. Корабът продължава без спиране към Индокитай.
След сбогуване с екипажа двамата се настаниха в машината и полетяха на запад.
— Под нас е Целебеско море — опита да надвика воя на витлото Големия Боб. — На юг е остров Целебес.
От високото се виждаха много добре многобройните островчета и големите масиви суша.
— Борнео! — извика пилотът, като посочи напред.
Сушата приближаваше бързо. Към крайбрежието морето се превърна от лазурно синьо в жълтеникаво от довличаната с реките червена пръст. Прибоят, който се разбиваше в назъбените рифове, го обграждаше като бяла огърлица.
Боби знаеше. Пилотът му беше разказвал и това. Борнео беше третият по големина остров на света. Представляваше част от република Индонезия. Сега я наричат Страната на хилядите острови, а някога — Островите на блажените и Смарагдовия пояс. Острови, острови, един от други по-красиви, по-богати: подправки, тропически култури, нефт, каучук и главно калай. Борнео, или, както го наричат индонезийците, Калимантан, Ява, Суматра, Целебес, Бали, Молукските, Малките Зондски острови и хиляди други. Въртолетът щеше да прекоси джунглата и да свали пасажерите си в западното пристанище Джеселтън, където щеше да го чака Червенобрадия.
Ето, океанът остана назад. Под кабината се ширна джунглата като втори океан от замръзнали зелени вълни.
Боби не успя да склони новия си приятел да го свали другаде. Много упорит се оказа Големия Боб. Разумен човек, добър, но строг. Изпълнителен. Офицер. „Ще те предам на баща ти!“ — беше рекъл вчера той и не поиска да повярва, че Червенобрадия не му е никакъв баща, ами — детектив. При това положение оставаше само едно — бягството! Ако имаше парашут, Боби щеше да скочи от самолета. Друг може да се уплаши от парашута, само той не. Но понеже нямаше, му хрумна друго — да повреди хеликоптера, та да кацне принудително. Ала не стана нужда. Случаят сам му помогна.
Внезапно като изневиделица машината попадна сред някакъв хаос от облаци. Отвред засвяткаха мълнии. Вятърът взе да ги подмята нагоре-надолу. И как можеше да бъде другояче, щом като Индонезия е Полюсът на бурите. Както казваше Боб, само на Ява се падат осемстотин бури и триста двадесет и два гръмотевични дни годишно.
Няма що, пилотът спусна машината към земята. Едва успя да я приземи на някаква полянка сред, джунглата, когато една повалена палма се стовари върху перката и я смаза.