Сгряха се дърветата, разсъниха се червеите. И каквито бяха лакоми, ненаситни, тозчас задълбаха в дървесината.
Разбуден от острата болка, букът простена:
— Помощ!
По стъблото му откъм върха слизаше с главата надолу малка късоопашата птичка — дърволазка. Щом чу писъка, тя се закова на място.
— Какво има?
— Червеите! — изплака дървото. — Моля те, махни ги!
— Не мога. Аз не мога.
— А кой може? Кой?
Дърволазката изви глава умислена.
— Доктор Чук-чук! — сети се тя изведнаж. — Само той.
Букът прегъна умолително клони:
— Бъди добра, извикай го!
Дърволазката изпърха с крила и се изгуби в гората, а букът притихна нетърпелив, очакващ.
Бре да дойде този доктор, бре да дойде — няма го!
В туй време отнейде доскача белката, метна се на най-ниския клон и се заозърта — няма ли наблизо я катеричка, я каква да е птица? От два дни хапка не бе туряла в уста.
Щом я подуши, най-тлъстият червей се провикна отвътре хитро, мазно:
— Белке, Белчице! Гладна ли си, душичке!
— Хем как! — изръмжа тя. — Коремът ми залепна за гърба.
— Хи, хи, хи! — захихика червеят. — А ядва ли ти се пилешко месце?
— Ох, ох! Къде, къде?
— Тогава слушай! Тук ще дойде доктор Чук-чук. Притули се наблизо! Издебни го!
— Тъй ли? — ухили се горският разбойник и на два скока се шмугна в изоставеното гнездо на горния клон.
— Ох, ох! — въздъхна букът. — Язък за доктора, язък и за мене! Тъй ще си загинем!
За беда прилетя и соколът, зъл, грозен, настръхнал от глад.
Червеят отново се провикна:
— Соколче, братленце, ще ли ти се месце?
— Кря! Кря! Къде?
— Доктор Чук-чук ще дойде. Скрий се, изчакай го!
И дорде соколът отлети до върха на дивата круша отсреща, ето че откъм гората се зададе кълвачът — бодър, пъргав, накривил сърцато към тила червеното кепе. А с него цял рояк синигери, шарени, бъбриви. Леле, каква глъчка!
— Пин-пин-пин! — чирикаха те, а кълвачът прехвръкваше от дърво на дърво и току питаше:
— Где? Где? Где?
Щом го зърна, белката засука мустак и се натъкми за скок, а соколът се наведе напред с наежена перушина — ха, ха да литне. Очите му святкаха от глад и злоба, а острият му клюн потракваше като картечница.
Без да подозира опасността, дърволазката кацна на болното дърво.
— Докторе, насам, насам!
Кълвачът се вкопча в буковата кора:
— Здравей, старче! Що ти е?
Букът размята тревожно клони:
— Докторе, бягай! Белката и соколът те дебнат. Ще те убият.
Кълвачът се разсърди:
— Ама ти не знаеш ли що е дълг? Лекарски дълг. Тези разбойници отдавна ме дебнат. Е, това значи ли да се свра в дупката си? И болните да мрат, така ли?
Пристъпи нагоре, огледа надупчената кора и почука леко с клюн:
— Чук-чук!
Ослуша се:
— Я дишай! Спри, не дишай! Кашляй!
Махна слушалката и отстъпи крачка надире:
— Ясно, корояди!
После се обърна към синигерите, които се бяха смълчали, додето траеше прегледът:
— Сестри, готови за операция!
Букът се сепна:
— Ще боли ли?
Кълвачът го изгледа строго-насмешливо:
— Упойка искаш ли?
— Искам, искам!
Тогава доктор Чук-чук подвикна на заспалия дядо Мраз:
— Ехей, дядо, събуди се!
Старецът се сепна:
— А, що рече?
— Упойка, дядо, пускай упойката!
— Чух, чух — надигна се дядо Мраз. — Не съм толкова глух.
Сви устни и задуха. Разлюля гората. Изръси снега отклоните в бисерни облачета, които заблещукаха с червени искрици на мъгливото слънце. Запремята неопадалите сухи листа, яворовите крилатки, брезовите топченца. Откъсна ги от дръжките им и ги понесе надолу, та ги натрупа из усоите в чудни преспи — жълти преспи от суха шума върху белите снежни навеи.
Старият бук отново заспа. Заспа, засънува.
Доктор Чук-чук се разбърза:
— Сестри, почистете раната!
Синигерите, най-пъргавите милосърдни сестри на света, се развъртяха чевръсто:
— Пин-пин-пин! Готово!
Тогава хирургът се нагласи удобно и замахна с глава:
— Чук-чук-чук-чук-чук! Чук-чук-чук-чук-чук!