— Изцеряване с Умение. И беше извън контрола ми. Трябва да седна.
— Разбира се — каза тя, а Лант вече ме настаняваше на един стол.
Седнах и се зачудих какво беше станало току-що.
— Мисля, че това ще ти дойде добре — каза Рейн и ми подаде чаша бренди. Взех я и успях да му благодаря.
Чувствах се все едно бях паднал в дълбоко и бързо течение, мятал се бях и въртял в него, а след това бях издърпан отново на брега. Все още напираше, непоносимо близо до мен, течеше през мен с наслада над всякакъв апетит, който бях изпитвал някога. „Издърпай ме“, беше ми казал веднъж Искрен. Но нямаше никой, който да ми помогне. Не бях сигурен дали искам помощ, или да се предам. Течението на Умение зовеше, кипнало от мощ и наслада. Защо трябваше да го запуша? Вдигнах стената си все едно бутах стена от кал срещу порой. Наистина ли исках да се затворя? Шутът — или Амбър — стоеше зад мен. Усетих как дланите ѝ се отпуснаха на раменете ми и ме укрепиха. Поех си дъх и стените ми издържаха. Отдръпнах се от изкушението.
Малта се върна с блюдо жълти питки. След нея влязоха двама слуги, понесли печена птица и купчина тъмнооранжеви корени, каквито бяхме яли на вечеря. Очите на момчето светнаха, като ги видя, а баща му се засмя, когато се настани бързо на масата. Фрон не изчака, а грабна една от жълтите питки и я захапа. Беше хрупкава и той задъвка с нескрита наслада. Един сияещ от щастие слуга му отряза дебело парче месо и го сложи в чинията му.
— Не можех да ям от повече от година — заговори ми Фрон с пълна уста. — Гърлото ми беше станало стегнато и тясно. Пареше, когато преглъщах. Супа. Можех да ям само рядка супа. Нищо повече.
— Имаше… Щяха да са на място. При дракон. Израстват като… — Почувствах се неловко, че го казвам. Бях ги видял в отворената паст на зеления дракон. — Торбички — казах. — За плюене на отрова, мисля. Израстват в гърлото ти.
— Какво направи? И как? — Малта ме гледаше с удивление. Удивление, обагрено със страх.
Амбър заговори над главата ми:
— Принц Фицрицарин притежава наследствената магия на рода на Пророка. От кралската кръв. Може да изцерява.
— Понякога — добавих припряно. — Само понякога. — Посегнах към брендито. Ръката ми бе достатъчно спокойна да го вдигне и отпих.
— Мисля — заговори бавно Рейн, — че всички трябва да седнем. Бих искал да чуя разказа на лейди Амбър. Да узная защо дойдохте тук. И как.
Тя стисна раменете ми, предупреждавайки ме да мълча, точно както щеше да го направи Моли, ако сметнеше, че се каня да предложа твърде много пари за покупка на пазара.
— За мен ще е огромно удоволствие да ви разкажа всичко — рече тя и с радост я оставих да го направи. Изпитах облекчение, когато ме пусна и отново насядахме около масата. Лант беше заел мястото си и бе удивително тих.
История, разказвана им от Шута с гласа на улегнала и практична жена. Двамата с нея сме били стари приятели, започна тя.
— Това го предположих — каза Малта многозначително. — Когато го видях, имах чувството, че вече го познавам. — Усмихна ми се все едно споделяхме шега. Отвърнах на усмивката, без да разбирам нищо.
Разказът на Амбър заобикаляше, прескачаше и лъкатушеше през истината. Отишла в Бъкип и си прекарвала чудесно времето с парите, които Джек ѝ изпращала от Бинград. Твърде много чудесно време с твърде много прекрасно бренди (тук замълча, за да отпие глътка от златистото бренди от Сандседж), и твърде много игри на късмета, в които не ѝ вървяло — нито на карти, нито на зарове, нито на пръснати иглички. Загубила богатството си и решила да се върне в родната си страна, за да се събере отново със семейството си и да гостува на приятели. Но вместо това се натъкнала на стари врагове. Били завзели дома на предците ѝ и наранили близките ѝ. Пленили я и я изтезавали. Ослепяването ѝ не било нито най-малкото, нито най-лошото от всичко, което ѝ направили. Успяла да избяга. И се върнала при мен. При човека, който можел да отмъсти за нея и да ѝ помогне да освободи все още държаните в плен. При Фицрицарин Пророка, мъж толкова вещ в убийствата, колкото и в изцеряването.
Разказът ѝ беше запленил всички, дори Лант. Хрумна ми, че тази изкривена версия на истината в разказа на Шута е повече, отколкото бе чул досега. Фрон вече ме гледаше с младежко удивление. Рейн седеше подпрял лакът на масата, хванал брадичката си и с пръсти, долепени до устата. Не можех да реша какво мисли, но Малта кимаше на думите на Амбър и прие твърденията ѝ за мен без възражение. Стараех се да съм сериозен и скромен, но ми се искаше Амбър да не е толкова разточителна в похвалите си за мен.