Рейн ми наля още бренди. Нямаше да помогне, но оцених жеста. Не трябваше да го пия. Вече бях изпил твърде много и твърде бързо. Погледнах брендито, разклатих го и мислите ми се върнаха към Искрен. Колко често го бях виждал да прави този малък жест? Какво беше виждал там?
Нищо, Фиц. Нищичко. Изпиваш фалшивия си кураж и продължаваш напред. Единствената посока, в която човек може да продължи.
Вдигнах очи заслушан. Въображение. Надигнах брендито и го изпих до дъно.
— Децата не са предмет на сделки — потвърди Рейн. Погледна кралицата, после мен. — И все пак не мога да си представя начин, по който да те накарам да разбереш дълбочината на благодарността ни. — Помълча и добави неловко: — Или безумната надежда, която изпитвам за другите деца. Знам, че изглежда алчно от наша страна, но ако благоволиш, моля те, нека да повикам родителите и да поговоря с тях тази вечер. Да им кажа, че вероятно би могъл да помогнеш. Утре, може би… — Молбата му заглъхна.
Нетърпението, което ме обзе, беше стъписващо.
— Не мога да дам никакви обещания — предупредих го.
Амбър заговори внезапно:
— Ще трябва да си почине, преди да прави нови опити. Тези изцерявания го натоварват по начин, който е трудно да се обясни. — Замълча, а след това се осмели да предупреди Рейн: — И когато говорите на родителите, трябва да бъдете честен, сър. Кажете им, че има и рискове също така, и не просто че принц Фицрицарин може да се окаже неспособен да помогне. Понякога изцеряванията му налагат тежка дан на този, комуто помага. Казвам го, защото лично съм го изпитала. Накарайте ги да обмислят добре риска.
— Имаме и генерал Рапскал също така. Това няма да му хареса — каза Малта угрижено.
— Малко неща му харесват — каза Рейн със смях, но в смеха му нямаше хумор. — А и някои от драконите може да се заинтересуват. В момента няма много тук. Повечето са заминали към по-топли страни, за сезон или година, или десет. Те не отчитат времето като нас.
— Те не мислят за деца, които може да се нуждаят от оформяне или насочване. — Малта говореше с горчивина. — Тези, които са занемарили младите си Праотци, ще изразят формално съжаление, разбира се.
Не схващах напълно това, което чувах, но предложението за почивка и време да остана сам ме изкуси неописуемо. Мисля, че умората ми пролича, защото Малта добави:
— Вярвам, че са приготвили удобни стаи за вас и придружителите ви. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви осигуря нощ на отдих и сладки сънища.
Спогледаха се със съпруга си и той добави замислено:
— Обещавам да предупредя родителите да не хранят прекалено големи надежди. И ще им дам една нощ да обмислят добре избора си: да приемат опита ви или не.
— Принц Фицрицарин няма неограничени способности — отговори Амбър вместо мен. — Той не успя да възстанови зрението ми, но много от онова, което бе увредено в мен, го поправи.
Малта кимна.
— Натъжих се първия път, когато разбрах, че сте изгубили зрението си и сте били подложена на мъчения. Вие ни казахте какво ви е сполетяло, но не и защо сте придобили известно подобие на Праотец. Знам, че двете с Тинтаглия имахте някакви общи дела, преди години. Предполагам, че тя е започнала промените ви?
Съжалих, че Амбър не можеше да види изражението на Малта. Ужасяваше се от възможния грешен отговор. Но Амбър заобиколи въпроса толкова ловко, колкото го можеше Шутът.
— Имахме. Беше преди много години и тя беше по-склонна, тогава, да зачита дълговете си към простосмъртни хора. Тя убеди добрите хора на Трехог да ме снабдят за една експедиция.
— Спомням си нещо такова — отвърна Малта. А след това, сякаш едновременно облекчена от разказа на Амбър и спомнила си задълженията на домакиня, добави: — Ако ме извините, има едно малко утешение, което желая да ви изпратя.
— Аз също се оттеглям — добави Рейн. — Моля, чувствайте се удобно тук.
Напуснаха стаята заедно, ръката на Малта на ръката на Рейн. Фрон бавно закрачи след тях — беше взел останалите питки. На вратата спря, обърна се и ни удостои с изненадващо изящен поклон за младеж, стиснал блюдо в ръцете си. Неволно се усмихнах, а след това вратата се затвори след тях.
Известно време тримата седяхме в пълно мълчание, всеки потънал в грижите си. Амбър заговори тихо:
— Защо изобщо го направи, Фиц? Защо ще опитваш такова изцеряване на своя глава и за момче, което едва познаваш? — Отпусна се на стола си и се потупа по лицето. — Когато схванах какво става, бях ужасена.
— Той хвана ръката ми и просто… се случи. Свързахме се в Умението и не мисля, че щях да мога да се въздържа да поправя тялото му.
— Това изглежда опасно — подхвърли Лант и Амбър се изсмя задавено.